— Нямаш проблем. Звънни ми от „Падингтън“.
Лора хвана влака в 17:29, което се оказа лош избор, защото беше пълен с хора, прибиращи се от работа. За щастие беше дошла на гарата по-рано и успя да си намери място, но прекара по-голямата част от пътуването натъпкана с други хора в купето — почти всички слизаха в Оксфорд. Когато влакът стигна гарата, тя остави потока пътници да мине покрай нея и слезе от вагона едва ли не последна. Мина през бариерата, подаде билета си на кондуктора и видя Филип, който я чакаше на изхода за улицата.
— Нещо се е случило, нали? — каза Лора и пъхна ръце в джобовете си.
После погледна към обувките си, пое дълбоко дъх и едва тогава го погледна в очите. Той я прегърна през раменете и заедно тръгнаха към колата. Дъхът им излизаше на бели облачета. Беше ясна звездна вечер и изведнъж беше захладняло.
Лора се сви на пасажерската седалка, а Филип пусна мижавото парно на пълна мощност.
— Е, разказвай — въздъхна най-сетне тя. — И не ми спестявай неприятните подробности.
Филип запали колата, излязоха от паркинга и се присъединиха към опашката за Ботли Роуд.
— Щях да ти се обадя — започна той. — Но и мен ме извикаха едва преди час, когато си била във влака, и реших, че ще е по-добре…
— Ясно де — прекъсна го тя и се усмихна вяло. — Не съм ядосана на теб. Просто съм… адски ядосана, точка. Е, слушам те.
— Според медиците убийството е било извършено снощи между осем и десет часа. Този път е двойка, иначе методът е напълно идентичен.
— Двойка ли?
— Момче и момиче. Хванати, докато се любят.
— И бъбреците на момичето липсват, нали?
— Да — отвърна Филип и я погледна изненадано.
— Попрочетох някои неща във влака, „Древна астрология“ от Евън Таринтара. Глупости в общи линии, но има някои полезни неща за астрологичните вярвания. Венера, планетата, която е влязла в знака на Овен снощи, се свързва с бъбреците. Предполагам, че убиецът пак е оставил монета, този път медна?
Филип кимна.
— Точно така. И каква е в крайна сметка връзката между планетите, датите и металите?
— От това, което откри Том, излиза, че трябва да се присъединят още две планети, Марс и Юпитер, тоест има още две планирани убийства. А според книгата на Таринтара Марс се свързва с желязото и жлъчния мехур, а Юпитер — с калая и черния дроб.
Филип отново кимна, но не каза нищо.
— Е, какво знаеш за последното убийство? — попита Лора.
— Двама студенти, къща в източната част на Оксфорд. Любели се, когато убиецът ги нападнал. И двете жертви са с прерязани гърла. Момчето… — Филип направи кратка пауза. — Саймън… Саймън Уелдинг, не е докоснат след като е бил убит. Но момичето, Саманта Търоу, красиво…
В този момент излязоха на главното шосе и Лора видя как Филип стиска зъби.
— Бъбреците й са изрязани с хирургическа точност. Според момчетата в лабораторията няма нито един пръстов отпечатък, никаква ДНК, оставени от извършителя, също както при първите две убийства.
И рязко удари с длан волана. Лора чак подскочи на седалката.
Светофарът, който наближаваха, светна червено и Филип намали и спря.
— Открили са телата едва рано тази вечер — каза той. — В къщата живеят още двама студенти. Върнали се заедно с приятелките си към полунощ. Легнали си веднага, а на сутринта отишли на училище. Едва когато се върнали от лекции, забелязали кървави отпечатъци по килима на площадката. Почукали, но никой не се обадил, нито Саймън, нито Саманта, затова към пет без петнадесет разбили вратата. Полицията пристигнала малко след пет, а на мен ми се обадиха към пет и половина.
— Младежите казаха ли кога за последно са видели жертвите?
— Излезли са към седем.
— Е, това не помага много да разберем точното време на убийството, но поне се надявам да е убедило Мънро, че съм права.
— Вероятно — каза Филип. — Защото иска да ни види… в дома си.
Жилището на Мънро се намираше в масивна къща и беше пълна противоположност на неугледния му кабинет в полицейския участък. Обзаведен с вкус и украсен със стил, апартаментът разкриваше съвсем различен Мънро.
Холът представляваше просторно помещение с висок таван и камина. Над камината висеше огромна абстрактна картина. Стените бяха боядисани в бледозелено, а два кадифени дивана в кремав цвят допълваха уюта. Светлината беше приглушена, а от една скъпа уредба се носеше музика от албум на Брайън Ено.
— Заповядайте, — каза Мънро и посочи единия диван. После продължи тихо: — Знам, че смятате, че ви дължа извинение, госпожо Нивън. Но аз не мисля така. Исках обаче да ви благодаря за информацията, която ни дадохте.