— През последните десетилетия бяха открити невероятни неща — заяви Лайтман. — Най-популярни, разбира се, са свитъците от Мъртво море, открити преди повече от петдесет години край Кумран. Така че, случва се. От друга страна обаче не съм чувал да има някакви нови открития напоследък. А ти, Малкъм?
— Напоследък не — отвърна Бриджис. — Сещам се за писанията на Елиас Ашмол, открити в Кебъл Колидж, но това е било преди почти тридесет години.
— Да не забравяме и Codex Madrid, бележниците на Леонардо. Били открити в някакви изхвърлени кашони в една библиотека в Мадрид през шейсетте години. А, и ръкописът, открит от Уейнрайт, за който се смята, че е на Херодот, но това е било през петдесет и четвърта? Или петдесет и пета?
— Добре де — прекъсна го Лора. — Значи все пак не е толкова невъзможно.
— О, съвсем не — отвърна Лайтман. — Просто е… изключително рядко, за жалост.
Отпи глътка чай и тъкмо се канеше да добави нещо, когато на външната врата се позвъни.
— Сигурно е професор Търнър — рече Бриджис. — Каза, че ще дойде в десет без петнайсет.
— По дяволите! — рече Лайтман. — Съвсем го бях забравил. Извинявай, Лора, но трябва да се видя с Търнър, вече два пъти го отлагам. Иска да говорим за ново крило на библиотеката, ужасно скучен, но уви, важен разговор.
Макар че се беше надявала да поразрови още, Лора успя да скрие разочарованието си.
— Няма проблем, Джеймс. Вече съм по-обнадеждена.
Той я изпрати до вратата на кабинета.
— Но имам още един бърз въпрос към теб. Ще ми отделиш ли секунда?
Лайтман кимна.
— Чувал ли си за някакъв сериен убиец в Оксфорд през 1851 година?
Лайтман се поколеба за миг, после каза:
— Хм, май се сещам за нещо такова. Това е годината на Световното изложение в Лондон. Две млади жени. Но това едва ли може да се нарече „сериен убиец“. Господи, Лора, съжалявам. Този път май не ти бях много от полза.
След два неуспешни опита да се свърже с Филип по телефона Лора се сети, че той щеше да ходи до Лондон във връзка с един потенциален договор да направи снимките към книга за остров Тасмания. Щеше да се прибере чак утре.
Тя се върна в Удсток и прерови книгите в библиотеката на Филип, за да види дали няма да намери нещо за убийствата от 1851 година, но не откри нищо. Търсенето в интернет се оказа също толкова безрезултатно. Вечерта си остана вкъщи и я прекара на дивана с Джо — гледаха телевизия и ядяха шоколадови бонбони.
На следващата сутрин, докато се прибираше от дълга разходка в близката гора, видя, че една кола тъкмо спира пред къщата. Беше се обадила за кола под наем предната вечер и дори се учуди, че я доставят толкова рано. След половин час вече беше на път за Оксфорд и набираше Филип по мобилния.
— Къде си? — попита го развълнувано.
— Тъкмо влизам в Оксфорд. Защо?
— Трябва да те видя незабавно.
— Добре. Първо обаче ще оставя няколко диска в участъка, и без това съм закъснял, а после мислех да се прибирам, но ако искаш, може да се видим за по кафе?
— Чудесно. Къде?
— Какво ще кажеш за „Изабелас“ на Шип Стрийт до Корнмаркет?
— Добре. За колко време ще си там?
— Дай ми половин час. Не, по-добре четиридесет и пет минути.
Лора си погледна часовника. Наближаваше девет без четвърт.
— Добре. Ще се видим в девет и половина.
„Изабелас“ беше малко и доста неугледно кафене малко встрани от оживлението на пешеходната Корн маркет Стрийт в центъра на Оксфорд. Имаше само десетина масички и явна нужда поне от боядисване, но Филип харесваше собственичката, Изабела Фрасканте, вдовица на средна възраст, италианка, винаги усмихната и приветлива. Освен това правеше, поне според Филип, най-доброто еспресо в района.
Лора пристигна десет минути по-рано, седна и видя как Филип паркира. Освен тях нямаше други клиенти и когато Филип влезе, собственичката се усмихна широко.
— Обичайното, ако обичаш, Изабела — каза той и се тръшна на стола.
— Как мина? — попита Лора.
— Кое?
— Получи ли работата?
— Може би. Надявам се. Казаха, че ще ме уведомят с имейл следобед. Какво ново при теб?
— Ходих да се видя с Джеймс Лайтман, но за жалост той не ми свърши много работа. Смятам, че трябва да изровим повече информация за убийствата през 1851 година. Но не съм сигурна къде може да има такава информация. В някакви местни вестници от тогава, как мислиш?
— Вероятно — отвърна Филип.
Изабела донесе кафето и Филип с наслада отпи.
— Хм, превъзходно… Трябва да я накарам някой ден да ми разкрие тайната — прошепна, когато собственичката се отдалечи.