— Хауард почти го казва в края на доклада, нали? Чакай, какво точно пише…
И върна текста:
— Ето го:
„…от този момент нататък се прекратяват всякакви разследвания в делата на гореспоменатия джентълмен. Биде ми съобщено също, че лицето Натаниъл Милинър тоже трябва да бъде оставено на мира“.
— Е, да видим какво научихме — каза Филип. — Тези убийства са почти същите като днешните, същите обезобразявания, същите монети, но целият случай е покрит. Почти сигурно е, че са били извършени от Милинър, изтъкнат член на университета, човек с влиятелни приятели на високи постове. Да не забравяме и факта, че през 1851 година всъщност университетът е дърпал конците в Оксфорд. Властите биха направили всичко възможно, за да потулят истината. Биха се сплотили, за да защитят доброто име на институцията, и биха изпържили един незначителен човечец, смятан от тях за боклук. Затова са натопили един беден ирландски черноработник, който и без това не е бил цвете за мирисане. Фицджералд е бил просто идеален. Горкият. Разбира се, гвоздеят ще е, ако вкараме точните дати на убийствата в almanac.com и открием, че съвпадат с отстранените органи и различните метали на монетите.
— Така е, но нямаме паролите, които ни даде Том, така че това ще почака, докато се върнем в Оксфорд — отвърна Лора. — Дай сега да идем да видим какво има да ни казва Чарли.
Движението около Кю беше натоварено. Майки с джипове, забързани към училищата на отрочетата си, нямаха никакви скрупули да минават от едно платно в друго, а търговските представители, фучащи към административните си центрове, не правеха пътя по-безопасен.
На волана беше Филип.
— Да караш тук е все едно да играеш на „Спейс Инвейдърс“ — изропта той, когато една млада жена с джип се появи изневиделица от някаква странична улица.
— Виж я бе! — изкрещя и удари с длан клаксона. — Виж я какво си е залепила на стъклото: „Бебе в колата!“
Когато стигнаха надлеза Уестуей, започнаха да се движат по-бързо, докато не пресякоха кръстовището на Бейкър Стрийт, където отново попаднаха в задръстване. Когато излязоха на Мюзиъм Стрийт, беше почти четири и половина.
Филип даде десен мигач и тъкмо щеше да свие по тясната уличка, когато пред тях се появи линейка и им препречи пътя. Филип бързо даде назад и линейката отпраши към Тотнъм Корт Роуд. Когато свиха по уличката, първото, което видяха, бяха сините полицейски лампи.
Лора изхвърча от колата още преди Филип да успее да дръпне ръчната спирачка. Една полицейска кола беше спряла точно пред витрината на „Белият елен“, а до нея имаше малък син ван.
Някакъв човек в бял защитен костюм тъкмо се настаняваше на шофьорското място, друг вече седеше вътре. На вратата на книжарницата стоеше униформен полицай, а когато Лора стигна до него, се появиха още двама — цивилни.
— Какво е станало? — попита тя развълнувано, надникна през вратата и ахна — на пода имаше локва кръв.
— Вие коя сте? — попита единият цивилен. Другият само ги изгледа, първо нея, после Филип.
— Лора Нивън. Стара приятелка съм на собственика, Чарли Тъкър.
— Филип Бейнбридж. Чарли ни се обади преди…
Синият ван бавно потегли.
— Сандърс — обърна се полицаят към колегата си. — Кажи на криминалистите да изчакат още пет минути. Искам да чуя поне устния им доклад, преди да си тръгнат.
Гласът му беше уморен. Той протегна ръка.
— Детектив Джонс. Съжалявам, госпожо Нивън, господин Бейнбридж, но вашият приятел е починал днес рано следобед.
— Но това е…
— Какво?
— Той ми пусна съобщение във… не знам… кога беше, Филип? Малко преди обед? — каза Лора, не можеше да овладее треперенето на гласа си.
Филип кимна.
— Ние дойдохме преди около час — каза Джонс. — Тялото беше откарано току-що, след като колегите криминалисти приключиха с него.
И посочи към началото на уличката, където линейката за малко щеше да ги блъсне.
— Една от новите частни медицински компании. Дойдоха доста бързо. Признавам го.
Един от криминалистите беше слязъл от синия ван и вървеше към тях.
— Извинете — каза Джонс и тръгна да го пресрещне.
С крайчеца на окото си Лора все още виждаше червената локва на пода на книжарницата. Погледна Филип и изпъшка:
— Това е просто лудост…
Джонс се върна, клатеше глава.
— Съжалявам. Знам, че моментът е труден и за двама ви, но ще съм ви благодарен, ако отговорите на няколко въпроса.
— Въпроси ли? Да не мислите, че…
— Госпожо Нивън, не сте заподозряна, ако това ви тревожи. Господин Тъкър е починал от огнестрелна рана с пистолет, 22-ри калибър, от упор. Искаме да узнаем нещо повече за него. Бил ли е в депресия например? Каквото можете да ни кажете.