Нютон отново погледна Ландсдаун и Фатио. Дишаше тежко и се потеше обилно. Раната на лицето му се беше отворила и потта се смесваше с кръвта и се стичаше по бузата и врата му на тъмни струйки. Очите му бяха разширени от демоничен екстаз. Гласът му беше прегракнал от умора, но въпреки това изпълнен с увереност.
— Доволен съм — каза той с едва забележима и съвсем не весела усмивка. — Много съм доволен.
ОКСФОРД: ВЕЧЕРТА НА 28 МАРТ
Главен инспектор Джон Мънро седеше сам в заседателната зала на полицейското управление и гледаше как дигиталният часовник на стената отмята поредната минута. Обикновено не приемаше с досада задълженията си на полицай, но точно в този момент беше така. При други обстоятелства, тъй като това беше единствената му почивна вечер в седмицата, щеше да е в таксито, на път за вкъщи след вечеря в ресторант „Елизабет“ с Имелда — умната, забавна и неотразима тридесет и няколко годишна физиотерапевтка, с която се беше запознал преди месец. А вместо това седеше тук, дояждаше един студен сандвич и чакаше появата на трима еднакво неприятни колеги.
Отпи бавно от горчивото нескафе, пусна смачканата салфетка върху картонената чиния с недоядена филия хляб и няколко кръгчета домат, стана и отиде до бялата дъска на стената. Дъската беше разделена на четири широки колони. В началото на всяка бяха залепени по няколко снимки, а под тях следваше текст, написан с различен цвят маркер. Първата колона беше озаглавена „Рейчъл Саутгейт“. Втората — „Джесика Фулъртън“, а третата — „Саманта Търоу/Саймън Уелдинг“. Най-отгоре на последната колона с големи червени букви пишеше „Разни“. Мънро прочете думите, които беше написал там тази вечер:
Лора Нивън / Филип Бейнбридж Астрология / Алхимия? 1851 / професор Милинър Монети Кожа / Пластмаса
Вратата зад него се отвори. Първо влезе криминалистът Марк Лангам, а след него и един висок слаб мъж в униформа. Беше към шейсетте, но изглеждаше по-млад. Имаше къса бяла коса, светлосини очи и ясно очертани скули, поради което приличаше малко на германец. От осанката му лъхаше естествена властност, която нямаше нищо общо с лентичките по гърдите. Когато преди осемнадесет години Мънро постъпи в полицията, детектив Пиърс Кендикот, какъвто беше тогава, бе първият му шеф.
— Здравей, Мънро — каза командир Кендикот. Гласът му беше плътен и изненадващо мек.
— Радвам се, че успя да дойдеш в този нечовешки час — добави той. — За жалост нямам време.
Стиснаха си ръцете.
— Няма проблем, сър — отвърна Мънро.
— Джон, това е Брус Холоуей, от отдела за връзки с обществеността. Прекарва цялото си време на телефона, горкият, да разговаря с наглите журналисти, но се справя някак си.
Холоуей бе на около тридесет и пет. Не по-висок от един шейсет и пет, набит, с буйна кестенява коса. Кимна на Мънро с безизразно лице, измънка едно „Приятно ми е“ и му стисна ръката.
Мънро изхвърли останките от вечерята си в кошчето за боклук и се настани на най-близкия до бялата дъска стол. Кендикот седна начело на масата, а Лангам и Холоуей заеха местата срещу Мънро.
— Е, каква е ситуацията, господин главен инспектор? — попита Кендикот.
— Хората ми работят двадесет и четири часа в денонощието — отвърна Мънро. — В момента проследяваме една улика, намерена на мястото на второто убийство.
И като хвърли бегъл поглед към Лангам, добави:
— Но засега все попадаме на задънени улици.
— Нищо конкретно, така ли?
— Който и да стои зад всичко това, все някога ще допусне грешка. Всички го правят.
— Да се надяваме да е скоро, Джон.
— Да не забравяме и факта — намеси се Холоуей, — че пресата е много изнервена. Още едно убийство и пресцентърът ще се нанесе в участъка.
Мънро все още не беше срещал човек от връзки с обществеността, когото да хареса, и макар по дефиниция Холоуей да беше първо полицай, а чак после „общественик“, в очите на главния инспектор той беше същият като досадните журналисти и нахаканите пиарчета, които беше виждал в досегашната си практика.
— Благодаря за напомнянето — отвърна жлъчно той. — Ще го имам предвид.