ОКСФОРД: 29 МАРТ, 9 ч СУТРИНТА
Джон Мънро зави по Саут Паркс Роуд и за пореден път му направи впечатление колко е грозна сградата на факултета по психология.
Беше станал още призори, за да прегледа отново подробностите по случая. На домашния си компютър беше прочел, сигурно за стотен път, цялата налична информация. Четири трупа, почти сигурно един и същ убиец, работещ сам, най-вероятно мъж. A с какво разполагаха те? Капка кръв с ДНК, но без съвпадение; всъщност без никакво съвпадение в цялата база данни, както изглежда. А и тези ритуални елементи, монетите, липсващите органи. Лора Нивън и Филип Бейнбридж бяха убедени, че става въпрос за окултизъм. А и убийствата от 1851 година… Трябваше да има връзка.
Какво знаеше той за тези убийства? Беше прегледал данните, беше използвал почти всяка свободна минута през последната седмица, за да се запознае с подробностите. Три момичета и един студент били убити в годината на Световното изложение. Някакъв ирландски работник опрал пешкира, но сред историците, занимаващи се с криминална история, беше добре известно, че професор Милинър е имал пряко участие в убийствата, че се е занимавал с окултизъм, бил е член на група за черна магия и че властите са застанали зад гърба му. Година след убийствата професор Милинър заминал да преподава в Торино и семейство Милинър изчезнали завинаги от оксфордската сцена. При днешните убийства последната информация беше, че всичките три момичета са били доброволки в някакви тестове към факултета по психология малко преди началото на учебната година.
Мънро навлезе в паркинга. Недалеч видя Роджърс, който слизаше от колата си близо до главния вход на сградата. Но когато завъртя волана, за да паркира до колегата си, една спортна кола „Морган“ за малко не го забърса — излезе рязко на заден и отпраши към изхода. Мънро изгледа отровно водача, но той беше напълно погълнат от пътя пред себе си. После изведнъж осъзна, че лицето му е познато.
— Записах номера — каза Роджърс веднага щом Мънро отиде при него.
— Беше Кънингам, сигурен съм.
Роджърс го изгледа учудено, после каза:
— Ще проверя номера.
— Непременно — отвърна рязко Мънро и тръгна към входа.
В извънучебно време в сградата беше относително тихо. Приемната във фоайето се състоеше от няколко стола, наредени около една маса. Покрай стената имаше няколко реда шкафчета и пощенски кутии. До тях висеше огромно табло със закачени обяви за предстоящи представления и спортни мероприятия. До плакатите беше закачен и стар брой на „Ежедневникът“ — вестникарска листовка, която стигаше до всяка част на града и в която се публикуваха обяви за различни видове забавления, изложби и продажби на недвижими имоти. Мънро тръгна към рецепцията, където една дебела жена в рокля на цветя беше забила поглед в екрана на компютър. След като двадесет секунди напразно чака да бъде удостоен с вниманието й, той почука силно с кокалчета по плота. Тя го изгледа кръвнишки.
— Главен инспектор Мънро, от полицейското управление на Темз Вели — каза той и й показа картата си. — Имам среща с доктор Ранкин, ако не ви затруднявам.
Жената изобщо не се впечатли.
— С4. Вземете асансьора. Но мисля, че още не е…
— Тук съм, Маргарет, тук съм.
Мънро се извърна и видя един висок кльощав човек, усмихваше се.
— Артър Ранкин — каза той и стисна ръката на Мънро.
На Роджърс само кимна.
— Не се впечатлявайте от Маргарет — каза им, докато ги водеше към асансьора. — Свиква се след първите пет години.
В асансьора имаше някаква странна миризма на пръст и на Мънро му трябваха няколко секунди, за да разбере, че идва от професора.
— Щях да дойда по-рано — каза Ранкин, когато асансьорът спря на четвъртия етаж. — Но колата ми не искаше да запали. Затова минах през парка, беше доста приятно всъщност. Не валеше, като никога.
Кабинетът на Ранкин представляваше облепен с тапети пашкул в бяло, кафяво и сиво. Единственият прозорец гледаше към сив бетонен двор. Не се виждаше дори частица от прочутите средновековни кули. Ранкин свали палтото си и разчисти двата стола срещу бюрото си от хартиите и книгите върху тях.
— Моля, заповядайте. Извинете за безпорядъка, но все не успявам да подредя.
— Не се притеснявайте, професоре. Няма нужда от официалности. Имаме само няколко бързи въпроса към вас — отвърна Мънро, докато се настаняваше на стола.
— С какво мога да ви бъда полезен?
— Интересуват ни тестовете, проведени с четиридесет и седем студентки в края на септември миналата година. Какво можете да ни кажете за тях?