Там имаше три врати, едната открехната. Мънро влезе след Роджърс в малка стаичка без прозорци, слабо осветена от една-единствена червена крушка на тавана. Стаята беше изпълнена с рафтове, отрупани със CD-та. На стената срещу вратата висяха два плоски монитора, а пред тях имаше малка конзола. Стената над мониторите беше цялата в порнографски снимки, повечето колажи на млади жени, вързани, малтретирани, обезобразени.
Мънро огледа стаята с безизразно лице. Роджърс се наведе над конзолата и каза жлъчно:
— Нашето момче добре се забавлява тук.
— Какво точно е това?
— Висококачествено киберпорно — отвърна Роджърс. — Монтирал е уебкамери навсякъде: в стаите на момичетата в колежа, в съблекалните, в дамските тоалетни, в общежитията. Много е прилежен и в съхраняването на информацията — допълни Роджърс и посочи рафтовете с дискове. — Май попаднахме на златна жилка.
— Може би — отвърна Мънро. — Да го приберем. Но това ще го оставим тук. Само кажи на техниците да прегледат всичко.
Мънро се върна в дневната, умът му работеше трескаво.
— Може би ще ми обясните какво става тук? -попита младежът с лек акцент, характерен за средноатлантическите щати.
— Надявах се вие да го направите, господин Кънингам.
Кънингам заби поглед в пода за секунда, след което се обърна към Мънро, гледаше го право в очите с явно превъзходство.
— А вие сте? Генерал… кой? — И махна с ръка във въздуха.
— Просто главен инспектор. Главен инспектор Мънро.
— Добре тогава, главен инспектор Мънро, приемам, че имате заповед? Онзи другият…
— Инспектор Роджърс.
— Да, същият, ми размаха някакъв лист пред носа, преди да нахлуе в дома ми.
— Да, господин Кънингам, имаме заповед. И в момента ви арестувам. Тейлър — обърна се Мънро към униформения полицай до Кънингам. — Отведете го.
Младежът пресилено се смееше, докато Мънро му четеше правата.
— Правите огромна грешка. Ужасна. Предполагам знаете кой е баща ми?
— Запознат съм с фактите, господин Кънингам. Не се безпокойте за това. Ще дойда след десет минути, Тейлър — обърна се Мънро към полицая и добави: — Погрижете се добре за господин Кънингам.
После отново тръгна към коридора.
КРОЙДЪН: 29 МАРТ, 14:00
Погребението на Чарли Тъкър беше жалко и невзрачно събитие, потопено в мизерията и дъжда на предградието. Службата беше отслужена в един бетонен параклис, построен в началото на 80-те години извън Кройдън, южно от Лондон. Едва ли имаше и десетина души. Те спряха колите си на мокрия паркинг и притичаха с палта и чадъри над главите. В залата се носеше натрапчивата миризма на мокри дрехи, примесена с тази на увяхващи лилии.
Полицията бе работила известно време по версията за самоубийство. Но после уликите от местопрестъплението неопровержимо доказаха, че не е възможно Чарли сам да е натиснал спусъка. Вече разследваха убийство.
Лора и Филип дойдоха последни в параклиса и седнаха един до друг на последния ред, заслушани мълчаливо в записа на орган, всеки погълнат от собствените си мисли. Филип почти не познаваше Чарли. За него той беше просто поредното лице от Оксфорд, един от приятелите на Лора. Бяха се засичали по купони и на няколко пъти бяха спорили за политика. Филип беше ляво ориентиран, което през 80-те години беше масово явление сред студентите, докато Чарли, спомняше си той, беше краен марксист.
Лора вече беше приела факта, че Чарли е мъртъв. Преди почти седмица, когато новината се стовари върху нея така неочаквано, тя изпадна в шок. Не защото с Чарли бяха особено близки, а по-скоро защото той беше част от нейната младост. И може би, защото почти не го беше виждала през последните двадесет години, тя все още го свързваше с щастливите дни на своето студентство, със свободата на онова време, когато, поне в спомените й, светът не изглеждаше чак толкова покварен. И сега, когато Чарли беше мъртъв, сякаш и част от нея си беше отишла завинаги.
Едва по-късно се появи и ужасното усещане за страх, което изпитваше сега. Смъртта, пролятата кръв и насилието се случваха все по-близо до нея. Сега Лора не можеше да изкара от съзнанието си мисълта, че смъртта на Чарли сигурно има някаква връзка с нейното разследване.