ОКСФОРД: 11 АВГУСТ 1690 г. МАЛКО ПРЕДИ ПОЛУНОЩ
На Джон Уикинс му се струваше, че ще припадне от задухата и болката. Въпреки балсама и грижите на Робърт Бойл изгорената му ръка го болеше така силно, както и сутринта, а ужасното главоболие, което го мъчеше цял ден, почти не беше намаляло.
С Бойл и Хук бяха минали през лабиринта и сега се намираха в коридора преди последната зала. Дишаха тежко. Успяха да зърнат тримата мъже пред себе си само веднъж, когато влизаха във винарската изба на колежа — Нютон, Фатио и още един човек, с качулка, за чиято самоличност не бяха много сигурни, бяха влезли в тунелите преди тях и изчезнаха в лабиринта.
Сега групата на Нютон беше влязла в залата. От леко открехнатата врата се процеждаше слаба светлина.
Отвън тримата Пазители се бяха подпрели на влажната хлъзгава стена на коридора. Единствената факла, с която разполагаха, беше изгоряла. От вътрешността на залата се чуваше мъжки глас — напяваше някакви дълги монолози от едва доловими думи, прекъсвани от време на време от припяването на още два гласа. Струйка пот се стече по гърба на Уикинс и той здраво стисна с влажните си ръце дръжката на шпагата си. От дясната му страна стоеше Хук и тихо ругаеше, а отляво беше Бойл, с извадена шпага. Острието й проблясна на тънкия лъч светлина от залата и Уикинс успя да види за миг профила на възрастния мъж. Беше забил поглед във вратата, лицето му бе пребледняло от напрежение. В следващия миг Бойл направи три големи бързи и тихи крачки към залата, стигна до вратата и им даде знак да го последват. Хвана вратата и с едно рязко движение я отвори. Тримата се втурнаха в залата с извадени шпаги.
Лъхна ги миризма на терпентин, пот и човешка плът. Тежкият влажен въздух и монотонните магически заклинания също не пожалиха сетивата им. Тримата съзаклятници от групата на Нютон, облечени с тежки сатенени роби в черно и сиво и с качулки на главите, стояха пред пентаграмата в дъното на залата. Онзи в средата държеше над главата си малка червена сфера.
Пазителите имаха на своя страна предимството на изненадата и Бойл беше решен да не го пропилее — спусна се към мъжа с кълбото, сграбчи го за врата и го повлече настрани от пентаграмата. Рубиновата сфера падна на земята и се търкулна по каменния под до пентаграмата. Бойл изправи мъжа на крака и опря шпагата си в гърлото му. Хук и Уикинс, които се бяха втурнали след Бойл, спряха пред другите двама и насочиха шпагите си към скритите им лица.
Бойл отпусна леко хватката около врата на своя пленник и го завъртя. Всички чуваха злобното му ръмжене изпод качулката. Но беше безсилен. Шпагата на Бойл беше опряна в адамовата му ябълка.
— Свалете качулките — заповяда Бойл. Никой не помръдна.
— Свалете качулките — повтори Бойл.
Каза го, без да повишава тон, но в гласа му вече се долавяше жлъчна настойчивост.
Нютон бавно се подчини. Дългите му посивели къдрици бяха полепнали по мокрото лице. Черните му очи горяха от ярост и омраза.
— Кой си мислиш, че си ти? — изсъска той. — Каква власт имаш тук?
Без да трепне, Бойл го гледаше в очите.
— За разлика от вас — каза той, — аз имам пълното право да съм тук, професор Нютон.
Нютон се подсмихна, лицето му се разкриви в маска от мокри бръчки. Приличаше на Мефистофел.
— Глупав натрапник! — изсъска той. — Аз съм Господарят тук. Само аз разбирам думите на мъдреците. Аз съм истинският наследник на Светлината, Пътя и Знанието.
С пренебрежителна усмивка, показваща колко слабо го интересуват убежденията на Нютон, Бойл каза:
— Джон, Робърт, да видим кои са другите.
Без да отместват върховете на шпагите си от гърлата на двете фигури в роби, Хук и Уикинс дръпнаха качулките им и отстъпиха крачка назад.
— Джеймс? Собственият ми брат Джеймс? — стъписа се Бойл. — Какво правиш тук?
Точно такава възможност чакаше Нютон. Със зверски рев, той се спусна напред, хвана Бойл за китката и го накара да пусне шпагата.
Единствено Нютон се беше окопитил толкова бързо. Останалите стояха като препарирани. Но след миг се съвзеха и залата се изпълни със звънтене на стомана и прегракнали викове.
Нютон се хвърли към рубиновата сфера. Уикинс успя да го хване за глезена и двамата се строполиха на земята. Заслепен от ярост, Уикинс започна да скубе косата на Нютон и той запищя от болка. После опря шпагата си в гърлото му.
— Ти предаде приятелството ми! — изкрещя в ухото му. — Аз ти вярвах!