Двамата с Филип останаха приятели обаче и той идваше в Щатите при всеки удобен случай. Когато Лора започна работа към „Ню Йорк Поуст“ и парите вече не бяха чак такъв проблем, тя също успя да направи няколко пътувания до Англия с Джо. Три години по-късно се омъжи. Съпругът й, Род Нюкъм, беше находчив и амбициозен документалист и двамата имаха велики планове да работят заедно върху криминален сериал по истински случаи. Род беше добър баща на Джо, която го обожаваше, и за известно време тримата се радваха на безоблачно семейно щастие. И тогава, през 1994, Род замина за Руанда и го върнаха в ковчег. По това време Джо беше на седем години и не можеше да разбере какво се е случило с втория й баща и как така всичко, което е останало от него, е един образ на видеокасета.
Смъртта на Род съвпадна с повратен момент в живота на Лора. Тя току-що беше започнала работа като криминален репортер и все още не знаеше как да се справя с ужаса и агонията, които й се налагаше да гледа всеки ден. И когато я изпратиха да отрази един случай, при който проститутка беше отхапала члена на свой клиент, след което се застреляла в главата, не издържа и мина на антидепресанти и ежеседмични посещения при психотерапевт.
Постепенно тази фаза отмина и Лора се научи да се дистанцира от грозната реалност на професията си. Много пъти обаче съжаляваше за взетите решения и направения избор и всеки път, когато се виждаше с Филип, осъзнаваше как нещата е можело да тръгнат в друга посока, колко много го обича всъщност и как животът й би могъл да е съвсем различен. В същото време обаче осъзнаваше и факта, че животът на двамата се движи в различни посоки и че с всяка година става все по-трудно дори да се мисли за вариант, в който те тримата — тя, Джо и Филип — да бъдат заедно.
За миг това, което беше казала и направила тази вечер, изглеждаше странно симптоматично. Чувстваше се преизпълнена от тъга и й идеше да се разплаче. Нямаше отговор на въпроса на Филип. Не знаеше дали би постъпила другояче.
Пое дълбоко дъх и каза:
— Извинявай, Филип. Държах се неразумно.
Филип я гледа няколко секунди. Тя не бе могла да отговори на въпроса му, но това беше разбираемо. И той нямаше много от отговорите. Подозираше, че понякога Лора съжалява за развоя на събитията. Той със сигурност съжаляваше, дори повече, отколкото смееше да признае дори пред себе си. А когато си позволяваше да разсъждава по темата, един настоятелен вътрешен глас му казваше, че вече е много късно нещата да се променят и че времето не може да се върне.
Той неочаквано се усмихна.
— Сигурен съм, че Мънро ще го преживее. Той е добро ченге, просто се приема много на сериозно.
Докато той включваше на скорост, за да излезе на пътя, Лора се наведе към него и го целуна по бузата.
— Е, ще ми кажеш ли какво знаеш?
Филип въздъхна тежко, но в гласа му вече нямаше и следа от гняв.
— Господи, Лора… Никога не се отказваш, нали?
— Не — отвърна тя с усмивка. — Обикновено не.
— Да ти кажа честно, не знам много повече от теб. Младо момиче, на двадесет, прибирала се след вечеря у приятелка. Убита е между седем и осем и половина тази вечер. Открил я някакъв човек, който си разхождал кучето. Най-близката къща е на неколкостотин метра. Никой не е чул нито видял нещо.
— Но раните й… — започна Лора. — Прекарах почти петнадесет години като криминален репортер, но не съм виждала подобно нещо.
— Да, много неприятна гледка.
— Свикнала съм с това, което наричаш „неприятна гледка“: проститутки с отрязани езици, пръснати мозъци и тем подобни. Но на това момиче му е извадено сърцето, за бога! Отстранено хирургически, внимателно.
— Знам, нали я снимах.
— Въобще не ми прилича на обикновено убийство, Филип. По-скоро… не знам… на ритуално може би.
— Да, може би — отвърна Филип, без да отмества поглед от пътя. — Не съм ченге.
— А и тази монета… Какво ли означава?
— Какъв е този внезапен интерес? — раздразнено попита Филип.
— Знам ли. Може би дълбоко в душата си все още съм криминален репортер.
Вятърът блъскаше прозорците на стаята и Лора ту се унасяше, ту се пробуждаше в един неспокоен сън, който винаги я спохождаше в нощи като тази: дори не толкова сън, а по-скоро изкривен спомен.
Започваше с това как лети над Лос Анджелис. Беше нощ и тя отиваше да посети родителите си в Калифорния, малко след като се беше върнала в Ню Йорк. Бяха вече над предградията, а пилотът още не беше съобщил, че самолетът започва да се приземява. След десет минути бяха над града и самолетът се спускаше бавно на север, летеше успоредно на брега. Светлините на града й напомняха на галактика, на някой от невероятните образи от телескопа Хъбъл. Всяка кола беше звезда, а всяка къща — миниатюрна слънчева система, слънчева система от светлини. Поради замърсения въздух всички блещукаха и потрепваха.