Мънро вдигна вежди.
— Странна реплика.
— Да ви кажа честно, смятам, че това момче си губи времето в Оксфорд. По-добре ще е да си намери някаква работа в Лондон. Мисля, че е тук заради баща си. Хората като Найджъл Кънингам изпращат синовете си в Оксфорд, за да подобрят собственият си имидж. За баща си Ръсел е като трофей.
— Значи не харесвате момчето?
— Не че не го харесвам. Просто…
— Мразите хората като него.
— „Мразя“ не е точната дума. По-скоро намирам хората като Кънингам за безинтересни.
— Добре. — Мънро въздъхна. — Можете ли да ми кажете къде сте били по време на неотдавнашните убийства?
— Моля?! — възкликна Бриджис смаяно. — Мислех, че ме повикахте, за да помогна да откриете професор Лайтман.
— Така е. Но проследяваме всички възможни връзки. Ръсел Кънингам е заподозрян…
— Не може да бъде!
— …а вие работите с него. Работите също и с професор Лайтман. Можете ли да ми кажете къде бяхте на двайсети срещу двайсет и първи март, между седем и половина вечерта и три през нощта?
— Ами… на двайсети бях в Лондон целия ден. Беше понеделник, нали? Ходих на сбирката на психолозите към Кралското дружество на Пал Мал.
— И кога се върнахте в Оксфорд?
— Към десет, десет и половина. Но в седем и половина бях в една зала с още поне петдесет психолози.
— Ужас! А какво ще кажете за сряда вечерта двайсет и втори март? Тогава бяхте ли в Оксфорд?
Бриджис сведе поглед към масата.
— В сряда имам упражнения от седем и половина, така че най-вероятно съм останал да късно във факултета, може би до девет без петнадесет, дори до девет.
— А имахте ли упражнение по-миналата сряда?
— Да.
— И то трае един час?
Бриджис кимна.
— Някой може ли да потвърди, че сте били там след осем и половина?
— Ами… имаше няколко души. Ранкин си тръгна рано, към осем, ако не се лъжа. Отби се в лабораторията за малко. Студентите се разотиват почти веднага след упражнението, но някои от другите аспиранти бяха там.
— Разбирам. Значи, технически погледнато, е възможно вие да сте убили втората и третата жертва?
Бриджис пребледня.
— Какви са тия глупости?!
— Кабинетът ви е само на пет минути път с кола.
— Но това е нелепо! Много места са на пет минути път с кола. Защо ми е да убивам някого? Какъв мотив…
— Успокойте се, господин Бриджис. Не казах, че вие сте извършили убийствата. Казах само, че е възможно да сте вие.
Бриджис го гледаше с нарастваща враждебност.
— Има ли нещо друго, което искате да ме питате, господин главен инспектор?
— Не, господин Бриджис, засега това е всичко, благодаря. Бяхте много отзивчив — отвърна Мънро и стана. — Има само още едно нещо. Ще бъдете ли така добър да ни дадете ДНК проба?
Мънро излезе.
В коридора вече беше по-тихо. Двама от футболните запалянковци бяха прибрани в килиите, а останалите — върнати в Уотфорд, три часа преди началото на мача в Хедингтън. На път към кабинета си Мънро спря пред главното гише.
— Хорнет?
— Да, сър?
— Как вървят разпитите на студентките?
Хорнет погледна една огромна тетрадка.
— В момента Грийн, Метсън и Томпсън провеждат разпити съответно в четвърта, пета и седма зала. Досега сме разпитали… — той прокара пръст надолу по страницата — …момент… десет, единадесет… четиринадесет момичета, включително трите в момента.
— Добре — каза Мънро замислено.
Влезе в кабинета си и затвори вратата, за да се изолира от света. Беше обезпокоен от развитието на нещата. Младите му подчинени бяха в еуфория от това, което бяха открили в апартамента на Кънингам, но нещо в цялата тази ситуация не беше наред. Хлапето очевидно имаше проблеми, но това не го правеше убиец. Човекът, убил трите момичета и Саймън Уелдинг, беше професионалист, а не някакво си богаташко синче с прекалено много свободно време. А и този Бриджис… Държеше се като подплашен заек, но това май си му беше обичайното състояние. От друга страна, дали не криеше нещо.
Бриджис можеше да е извършил по-късните убийства, разсъждаваше Мънро. Но това не помагаше много: всички убийства бяха извършени от един и същ човек. Поне така изглеждаше. Ако Бриджис не беше извършил първото убийство, тогава сигурно бе чист.
Замисли се за находките на криминалистите. Парче кожа и късче пластмаса. Нищо не беше излязло от тях. Имаше и капка кръв, намерена на мястото на второто убийство, но не пасваше на нищо в базата данни на полицията.
Разрови хартиите по бюрото си, търсеше доклада от лабораторията. Откри го най-отдолу. Втората страница бе разпечатка от спектралния анализ — ДНК отпечатъкът от петънцето кръв, открито в къщата, в близост, до която беше намерено тялото на Джесика Фулъртън. Загледа се в поредицата линии и цветни стълбчета върху листа. Това беше нечия идентификация, нечий уникален ДНК подпис, следата, оставена от човек, който в този момент най-вероятно беше недалеч оттук и който сигурно живееше в този град. Но след като нямаше съвпадение в базата данни, този уникален подпис не им вършеше почти никаква работа.