Мънро пусна листа на бюрото и вдигна телефона.
— Хорнет. Свържи ме с Хауард Смейлс от МИ-5 възможно най-бързо.
После отново взе листа със спектралния анализ. Телефонът иззвъня.
— Здравей, Хауард — каза любезно Мънро. — Да, да, мина доста време… Е, нали знаеш, все същото… Да, чух… поздравления. Хм, виж, Хауард, дали ще ми направиш една услуга? Между нас да си остане, има връзка с убий… Да. — Той се усмихна криво. — Да, имам проба, но не съвпада с нищо в нашата… Не, няма, знам… Е, ще го направиш ли? Не, не, веднага ще я пратя… И… да, спешно е… Знам, но така работи системата. Не е сред любимците на държавата, нито сред администрацията… Не… Чудесно… Благодаря ти, Хауард.
БЛИЗО ДО УДСТОК: 30 МАРТ, 14:00
— Ходих до къщата на Джеймс Лайтман — каза Лора по телефона. — Надявах се да намеря Бриджис, но го нямаше.
— Изглежда, Мънро е намерил нова връзка между жертвите — каза Филип. — Не го видях лично, а и всички, с които говорих, бяха много уклончиви: явно главният инспектор е много предпазлив с този случай. Но успях да разбера, че всички убити момичета са взели участие в някакви психологични тестове, проведени в университета миналата година.
— Така ли? Какви тестове?
— Не можах да науча подробности. Било на доброволни начала, един ден тестове срещу ваучер за книги на стойност петдесет лири, нещо такова. Участвали са над четиридесет момичета.
— Някакви имена?
— Само Мънро и още двама-трима полицаи разполагат със списъка, нищо не успях да измъкна. Всички са много потайни. Ти къде си, между другото?
— Тъкмо влизам в Удсток.
— И аз вече се прибирам. Ще се видим след малко.
След няколко минути Филип спря на алеята пред къщата. Лора го чакаше пред вратата. Изглеждаше разтревожена.
— Какво има?
— Някой е влизал — отвърна тя.
Той бързо я последва в дневната. Компютърът му беше на парчета на пода. Навсякъде имаше разхвърляни хартии, книгите бяха съборени от етажерките, картините на майка му висяха накриво. Филип седна на единия диван и мълчаливо заоглежда пораженията. После тежко въздъхна.
— Съжалявам — каза Лора.
— За какво?
— Аз те забърках в тази каша. С моите налудничави идеи. А сега всичко, което ни остави Чарли, е изчезнало.
— Защо мислиш така?
— Ами, виж. — Тя посочи разхвърляната стая. — Това не са го направили банда хлапаци или някой случаен крадец, нали?
— И аз мисля така — каза Филип. — Но не се тревожи за нещата на Чарли. Предусещах, че нещо такова може да се случи, и… като предпазна мярка ги взех с мен. Всичко е в колата.
АВТОГАРА „ВИКТОРИЯ“, ЛОНДОН: 30 МАРТ, 17:00
Гейл Хъниуел, със загоряла кожа и изсветляла от гръцкото слънце руса коса, пусна раницата си на пода в чакалнята на автогара „Виктория“ до една все още мокра от слюнка дъвка и някакво кафяво петно, за което се надяваше, че е шоколад, и се обади на приятеля си от телефонния автомат.
— Рей — каза развълнувано. — Здрасти, вече съм в Лондон. Не мога да говоря дълго, че картата ми свършва. Не, страхотно беше, професор Труман е толкова спокоен и внимателен, мисля, че свършихме добра работа. Но… месец и половина е много време. Нямам търпение да се прибера. И да се видим…
През мръсното стъкло виждаше автобусите и пътниците, които се качваха и слизаха. Един шофьор в униформа мина покрай вратата; помещението беше празно.
— Ще хвана автобуса оттук в пет и половина. Би трябвало да е в Хедингтън към седем без двайсет. Не, няма нужда да ме посрещаш… днес има мач, нали? Да, да. Не, Рей, не съм чула… какви убийства? Сериозно ли говориш? И той я е познавал? Да, да. Ами, добре, ако наистина нямаш нищо против… Не, глупчо. И ти адски ми липсваше. Прекарахме супер, но се радвам, че се връщам.
Известно време само слушаше, после каза:
— Добре, ясно, супер. Хайде, до скоро… Обичам т…
И картата свърши.
Гейл затвори и тъкмо вдигаше раницата, когато един шофьор мушна глава през вратата и я попита:
— За пет и тридесет до Оксфорд ли си, мила?