Гейл му липсваше повече, отколкото бе мислил, че е възможно. Този месец и половина, през който бяха разделени, му се бе сторил цял век. Не — безброй векове. Вече знаеше, че тя е единствената, че е по-важна от всички, с които бе имал връзка през първите две години в университета. Не смееше да мисли твърде напред в бъдещето или пък да задълбава много, но от друга страна, не можеше вечно да крие чувствата си.
След няколко минути излезе на широката алея, която минаваше покрай реката. С Гейл много пъти се бяха разхождали тук. Най-много им харесваше посред зима, през януари, когато беше адски студено. Миналата зима Оксфорд бе преживял най-тежките снеговалежи през последното столетие и на места Чаруел беше замръзнала. Тогава алеята изглеждаше като зимна приказка, но дори и сега, с натежалите от влагата дървета, пак излъчваше неповторим чар.
Зад него изпука съчка. Той понечи да се обърне и изведнъж усети пареща болка във врата. Хвана се за гърлото. Кръвта рукна между пръстите му. Не можеше да я види, но я усещаше. После някой дръпна главата му назад. Клоните на дърветата се премрежиха пред очите му, той се задави. Кръвта заля лицето му, влизаше в носа и очите му, той вече не можеше да вижда. За миг сякаш се понесе във въздуха, миг, изпълнен с паника и недоумение, а после падна тежко на земята, удари си главата в някакъв камък. Опита да се обърне, да се надигне, но една ръка натисна силно лицето му. После усети още едно пробождане, като от нажежена кама. Тялото му отново се разтресе, в главата му кънтеше писък.
Някак си Рей успя да вдигне ръка и да избърше от очите си кръвта. Видя само надвесена над него фигура с безизразна маска вместо лице. Затрепери конвулсивно. Неясната фигура се изправи и го изгледа отвисоко. После всичко потъна в мрак.
Автобусът потегли и Гейл си погледна часовника. 18:21. Беше подранила с двадесет минути. Разтъпка се и с удоволствие вдиша влажния въздух. Беше твърде развълнувана, за да чака Рей на спирката, и реши да тръгне към Месопотамската пътека. Рей със сигурност беше подранил и тя щеше да го срещне на алеята — колко романтично. Може би щяха да се срещнат като по филмите: след дълга раздяла, затичани един към друг, с целувка под дърветата, мислеше си тя. Усмихна се и метна раницата на гръб. Сви наляво по алеята и тръгна към първия от двата малки моста. Щом подминеше старата мелница отдясно, щеше да излезе на широката алея покрай реката и със сигурност щеше да види Рей, забързан към нея.
Започна да вали и Гейл ускори крачка. Мина по втория мост и изтича да се скрие под дърветата, после хукна към мелницата. Огромното дървено колело, останка от индустриалната революция, а сега част от музейната експозиция, не се въртеше, капките се стичаха по застиналите лопатки. Дъждът се превърна в порой, плющеше по земята и дърветата. Намести раницата по-удобно и наведе глава, та дъждът да не я шиба в лицето.
Нещо я накара да вдигне очи и видя на десетина метра сюрреалистична картина. Нещо като чувал, омазан в червено, лежеше на земята, а над него стоеше мъж в защитно облекло, по което се стичаше дъждовна вода. Лицето му беше скрито зад плексигласов визьор, имаше и качулка. Държеше нещо като нож, който проблясваше на слабата светлина.
За секунда Гейл замръзна. После изведнъж й просветна и тя осъзна, че чувалът на земята всъщност е Реймънд, по-точно неговото безжизнено окървавено тяло. А мъжът в защитното облекло я гледаше…
Гейл хвърли раницата на земята. Обърна се и тласкана от първичен страх, от ужас, какъвто не беше изпитвала досега, хукна към мелницата. И почти щеше да се спаси.
Но реакциите на Адепта бяха по-бързи.
Гейл тичаше, както никога през целия си живот. Стигна до моста, хвана се за перилата, за да не падне. Хлъзна се по дъските и падна по гръб.
Адептът скочи върху нея. Сграбчи я за китките. Тя се задърпа, ухапа го по ръката, но зъбите й не можаха да пробият костюма. Той я затисна с коляно. Тя понечи да извика, но не можеше да си поеме дъх. От гърлото й излезе само ръмжене. Адептът бръкна в джоба си и извади ролка тиксо. Омота китките й и лепна едно парче и на устата й. После, все така затиснал гърдите й с коляно, омота с тиксото и глезените й.
Щом приключи, се изправи и я погледна с доволна усмивка — от толкова близо тя можеше да я види зад пластмасата. Адептът си погледна часовника. 18:31. Трябваше да изчака четиридесет и три минути, преди да започне процедурата, което означаваше, че може да остави момичето живо още малко. Усети, че се възбужда.