Алхимията е много противоречив предмет за изучаване, защото е била тясно свързана и напълно зависима от практикуващия. Всеки алхимик е имал свои собствени методи за откриване на онова, за което е смятал, че е Философският камък. Най-ранните познати досега документи по този въпрос са били съхранявани в Александрия. От ръкописите, оцелели при опожаряването на прочутата библиотека, арабските философи от седми и осми век развиват един по-напредничав вариант на алхимията. Той е пренесен в Европа около единадесети век и алхимията скоро става популярна по целия континент. До шестнадесети век вече има стотици пътуващи магове, които се препитават в служба на наивни заможни търговци и благородници.
Стотици алхимици описват в книги техниките, които използват, но съзнателно правят неясен смисъла на думите или използват метафоричен език, за да не могат други алхимици да ги копират. Втората причина да описват кодирано откритията си е да прикрият факта, че въобще не са успели да постигнат целта си.
През 1404 г. английският крал Хенри IV обявява практикуването на алхимия за престъпление, тъй като смята, че ако някой алхимик успее в своите начинания, ще се наруши стабилността на държавата, защото ще има свръхпроизводство на злато, което ще дестабилизира финансовата система. По-късно обаче кралица Елизабет I наема алхимици на работа в двореца с надеждата да увеличи запасите от злато на държавната хазна. Един от любимците й е Джон Дий, който освен талантлив учен бил и окултист.
Надеждите на алхимиците да превръщат металите в злато били напълно безпочвени, защото те се опитвали да променят самата същност на материята, като използват единствено пещ и смес от най-прости химични вещества. Трансмутацията1 днес е възможна единствено в ядрен реактор, където атомите се раздробяват на по-малки частици посредством процеса, наречен „разбиване на атома“. Но макар производството на злато от друг метал да е технически възможно, количеството енергия, необходимо за това, а следователно и разходите, надхвърлят многократно стойността на материала, получен в края на процеса.
Алхимиците използвали съвсем различни методи. Обикновено започвали, като поставяли в хаван три вещества: метална руда, най-често непречистено желязо, друг метал (обикновено олово или живак) и някаква киселина с органичен произход, в повечето случаи лимонена. После омесвали тези три вещества и ги оставяли да престоят, понякога до половин година, за да „узреят“, след което внимателно нагрявали сместа в тигел. Температурата трябвало да се повишава много бавно, докато стигне оптимума, който бивал поддържан десет дни.
Това бил опасен процес, при който се отделяли токсични изпарения и често алхимиците, които работели в тесни помещения, ставали жертва на отровните живачни изпарения. Други пък постепенно полудявали от оловно или живачно натравяне.
След приключването на нагряването сместа се изваждала от тигела и се разтваряла в киселина. Поколения наред алхимиците експериментирали с различни разтворители и по този начин били открити азотната, сярната и оцетната киселина.
След успешното разтваряне на сместа в киселината следващата стъпка била материалът да се подложи на дестилация. Това бил най-деликатният и бавен процес и често на алхимика му трябвали години, за да го извърши задоволително. Той също криел опасности — огънят в лабораторията не бивало да угасва и злополуките не били рядкост.
Ако алхимикът имал късмета да не се подпали и да не изгори и материалът не бивал загубен поради неудачен експеримент, можело да се премине към следващия етап, който определено има връзка с мистицизма. Според повечето алхимични текстове моментът, когато дестилацията трябва да се спре, се определя от „знак“. Но никъде в писанията не се казва ясно кога или как трябва да стане това, поради което алхимикът просто чакал, докато не решавал, че е настъпил най-подходящият момент да спре процеса и да мине към следващата стъпка.
А тя се състояла в това да се извади материалът от дестилационния апарат и да му се прибави окислител. Най-често това бил калиев нитрат — вещество, което със сигурност било известно на древните китайци, а вероятно и на александрийците. В комбинация със сярата от металната руда и въглерода от органичната киселина това, което получавал алхимикът, било експлозивна смес, а именно — барут.