Още по темата: „Secret Societies“, Nick Harding, изд. Pocket Essentials, 2005.
Първоначално познато като Невидимия колеж, Кралското дружество започва съществуването си през 1648 г. в Уодъм Колидж, Оксфорд. В онези дни то не е нищо повече от приятелско събиране на учени, обединени от обаятелната фигура на уважавания математик Джон Уилкинс. Сред учредителите са такива светила като Робърт Бойл, Хенри Олденбург и астрономът и епископ Сет Уорд.
През 1659 г. Дружеството вече се помещава в Лондон (в Грешъм Колидж), а три години по-късно получава харта от крал Чарлз II, който бил голям поддръжник на науката и философията. Оттогава се нарича Кралско дружество.
През 1672 г., десетилетие след официалното основаване на Дружеството, Исак Нютон става негов член. Сред останалите членове са едни от най-известните учени на времето, в това число Самюел Пепис, Кристофър Рен и Робърт Хук.
Идеята на Кралското дружество била да изучава това, което тогава наричали „естествена философия“ (а днес определяме като „наука“), и за целта членовете му провеждали експерименти и демонстрации, четели трудовете си на общи сбирки и издавали едни от първите научни вестници. Същевременно много от членовете на Дружеството се занимавали и с материя, която днес бихме нарекли окултна, а има и доказателства, че някои от тях са заемали ключови позиции в масонските ложи и Ордена на тамплиерите.
Тези родоначалници на съвременната наука, включително някои от най-великите имена на века — Исак Нютон, Робърт Бойл, Робърт Хук водели двойствен живот. Пред обществото били обикновени философи и експериментатори, но зад затворените врати на лабораториите си се отдавали на живия си интерес към алхимията, астрологията и други подобни аспекти на окултизма.
Още по темата: „The Invisible College: The Royal Society, Freemasonry and the Birth of Modern Science“, Robert Lomas, изд. Headline, 2003.
Той бил проектиран от Кристофър Рен. Работата по строежа започнала през 1664 г. и била завършена през 1668 г. Първоначално бил част от Оксфордския университет и се използвал като зала за лекции и специални случаи. Днес е отворен за обществото и в него се провеждат концерти и конференции. Театърът се намира много близо до Радклиф Камера, Бодлеанската библиотека и Хъртфорд Колидж, като основите му почти сигурно са преплетени с легендарните тунели, простиращи се под Бодлеанската библиотека. В действителност обаче Кристофър Рен никога не е казвал, че докато са полагали основите, са открили някакъв странен подземен лабиринт.
Има два начина за използване на кодове. Наричат се „стеганография“ и „криптография“. При стеганографията се прави физическо скриване на съобщението. Най-известният пример за това е при Херодот, който описва един метод на криптиране, използван от персиеца Хистиайос. Според писанията на Херодот Хистиайос трябвало да изпрати тайно съобщение на своя племенник Аристагор, тогава управляващ град Милет, и за целта татуирал съобщението върху обръснатата глава на свой роб, след което изчакал косата да порасте и го изпратил при Аристагор с инструкция да обръсне главата на роба.
Находчива разновидност на тази идея е скиталата8, използвана за пръв път от гръцките военачалници. При този метод около дебела пръчка се увива лента папирус, след което съобщението се написва по протежение на пръчката. После папирусът се развива и се изпраща без пръчката. Получателят може да разчете съобщението само ако разполага с пръчка със същия диаметър като оригиналната.
Криптографията, една доста по-разнообразна кодова система, е в услуга на военни стратези, главнокомандващи и правителства още от зараждането на писмеността. Смята се, че Юлий Цезар е един от първите, използвали кодиране при изпращане на съобщения. Неговият метод бил най-простият, а именно — преместване на буквите от азбуката с три, така че А става Г, Б става Д и така нататък. Само тези, които знаели за преместването, можели да разчетат кода. Днес това изглежда доста просто, но в онези времена криптирането е било нещо ново и непознато и дори само този факт бил достатъчен, за да се опази тайната — поне за известно време.
През ранното Средновековие кодирането в Европа потъва в забвение заедно с писането и четенето, но през Ренесанса военните и философите преоткриват тайнописа. Леонардо да Винчи прикривал тайните си проучвания, като използвал при записките си огледалното писане. Роджър Бейкън бил обсебен от идеята за кодове и шифри и в средата на тринадесети век написал на тази тема един широко четен трактат, озаглавен „Secret Works of Art and the Nullity of Magic“.