— Кърт ми каза, че готвите нещо — решително хвана тигъра за опашката. — Да не би някой да се опитва да бяга?
— Всъщност не. Не още. Но… Ние тук сме специално общество, Бърч, нали разбираш? И когато някой от нас се държи странно… това влияе на всички ни.
— А аз се държа странно — кимна Дом. — Разбирам те. Но всеки се опитва да преодолее травмата… по свой начин. Предпочитам да съм чалнат трезвеник и да търча като изоглавен ден след ден, и да се преструвам, че нищо лошо не ми се е случило — подсмръкна и избърса кръвта от носа си. — По-добре според мен, отколкото да се влюбвам в колата си като Джими и… и… — Сълзите сами идваха в очите му.
— Да, малко странни сме си — съгласи се съчувствено Елвис. — Сиси, дай по още едно.
— Тъй че просто се опитах да се преборя. Да… да намеря някакво занимание… — Дом гаврътна второто на един дъх. — Знаеш за тайния ми проект, онзи безнадежден кадилак, нали? Исках… исках… и аз не знам. Винаги съм мечтал сам да си сглобя кола. Първо бях прекалено беден, после станах прекалено богат…
Над бара имаше огледало. Той вдигна глава и се втренчи в огромния съсирек, в който се беше превърнало едното му око.
— Знаехме за кадилака. От самото начало. Аз накарах Джими да ти даде неговия. Грях ми беше на душата да те гледам как се мъчиш тайно.
Доминик изскърца със зъби и махна на Сиси за трето.
— Но нямаше да е хубаво да се измъкнеш също толкова тайно — допълни Елвис. — Пък и нямаше да успееш. Нали знаеш, Раят няма напускане.Ходиш си с нимб, свирукаш си и това е.
— И си пееш! — Допълни Доминик и се засмя дрезгаво. — Не знам дали ми вярваш, друже, но никога не ми е минавала мисълта да напускам рая. И ако цялата офанзива е била за да ме спрете, чук-чук-чукал си на най-грешната врата.
Вдигна поредната си чаша. Елвис му говореше нещо, но изобщо не го чу — в ушите му шумеше вятърът. Вятърът, който развява косата на Кармен и плющи с краищата на разкопчаното й яке. Тя се беше борила, той също. Но нито един от двама им не бе имал намерение да побеждава. Просто удължаваха малко агонията.
— Наздраве, кмете — рече и гаврътна и това питие. — Чук-чук-чукам си на райските порти…
Беше на осем-девет-десет големи, когато най-сетне се упъти към къщи. Падаше мека привечер — след по-малко от час започваше концертът. Отдалеч се чуваше настройването на уредбите на стадиона. Доминик беше благодарен за тънката размита линия, с която питиетата го отделяха от околния свят, но бе очаквал да се напие както трябва — особено след продължителното въздържание — а не се чувстваше наистина пиян. Другото беше, че не му пукаше. Вече не. За нищо.
Паркира пред къщата и натисна клаксона преди да слезе.
Сали се показа на вратата — изтупана в нови джинси и бяла дантелена блузка, но гримирана само от едната страна. Все едно си беше насинила окото.
Две къщи по-надолу прозвуча високият ясен глас на Фреди:
— Фигаро, Магнифико, о-о-о-о…
— Пуснете ме, пуснете го… — допя хора Дом. — Готова ли си, скъпа?
Сали примирено кимна:
— Почти.
— Чудесно. Побързай, защото и аз искам да се мина за концерта.
Докато тя довърши и другото си око, Доминик се обади на бензиностанцията. Рони си беше тръгнал. Хвана го вкъщи.
— Ела да я вземеш! — Нареди на „съдружника“ си. — Аз ще трябва да мина отзад с колата. После трябва да се измъквам бързо. Почитателите винаги…
— Ка-акви почитатели? — Заекна Рони. Завалваше гласните.
— Повярвай ми, на всеки концерт ги имам със стотици! — Увери го Дом. — Просто ела я вземи. — И затвори.
Хич, ама хич не му пукаше и това му се стори прекрасно.
Беше издокаран като Доминик Бърч Суперстар, когато паркира кадилака на едно от последните свободни външни места зад стадиона. Чувстваше дори старата тръпка: Винаги беше мечтал да пее на истински голям сборен концерт, не „Някой си и приятели“ или „Лолапалууза 20001“, а нещо от старите времена. Не за скапана благотворителна кауза. Дори на възпоменателния концерт за Фреди не беше точно това. Може би поне тук и сега…
Джими се беше разположил на стълбите пред главния вход и вятърът развяваше разбърканите му кичури. Махна с ръка, когато зърна Дом.
— Ела да си поделим една цигарка! — Предложи ведро. Гласът му беше странно издрезгавял — като в последните му записи приживе — и Доминик предположи, че се е надрусал до загуба на съзнание. Казваха, че това е било обичайното му състояние преди да се гътне насред меката на художниците, Париж. Дебел, нещастен и друсан — пътят на Елвис, утъпкан от мнозина негови щателни последователи сред рокаджиите.
— Дълъг е пътят от Париж до Орегон — промърмори Дом, но седна до него.