Доминик потършува наоколо и се убеди, че има само един багаж — доброто старо лилаво брезентово сакче, с което навремето си носеше екипа за фитнес. Взе сака и слезе. Пътем хвърли едно око на шофьорската кабина. Никак не се изненада да види, че е празна.
Автогарата също беше празна. Впрочем, не — в онова, което трябваше да представлява кръстоска между бар и сладкарничка, имаше продавачка. И един-единствен клиент, който сигурно беше и посрещач, защото се надигна, когато видя, че някой слиза от автобуса.
Доминик с огромно усилие се накара да измине няколкото крачки до вратата на сладкарничката, да я отвори и да поеме протегнатата към него ръка. Че и да я разтърси сърдечно.
— ‘Драсти, как си? — рече глупаво на посрещача.
— Радвам се да те видя, сладкиш, крайно време беше! — ухили му се изпод рошавата си и доста поотраснала руса брада Кърт Кобейн.
И тъй Доминик Бърч, водещ вокал на „Лавина“ (бивш водещ вокал би било по-точно) пристигна и се настани в Рокендрол Рай за постоянно.
По-голямата част от първия ден му се губеше. Помнеше доста добре как Кърт го помъкна към спретнатите и авангардни къщи в карето зад автогарата, напъха го в една от тях (на вратата висеше табелка „Вила Брезов вир“), накара го да си вземе душ и го изведе. Да му покажел градчето. Дом беше прекалено объркан да му се съпротивлява, а след това стана прекалено пиян за същото, защото първата работа на Кърт беше да го натика в някакъв бар („Рол оувър, Бетовен!“) и да го черпи две-три-четири големи за да дойдел на себе си. Тъй че по-голямата част от деня наистина му се губеше. Много смътно си спомняше някакъв репортер от „Рок рай дейли нюз“ да му взима интервю, да го представят на Елвис кмета, след това Джанис Джоплин да му сервира още две-три-четири големи в „Рок и буги“… както и поредица лица от които щеше да настръхне, ако вече не беше пиян и настръхнал: всичките му любими и омразни мъртви рокаджии, куп други за които не беше чувал… Спомняше си също (но много смътно) последните три-четири-пет големи. Пак бяха в „Рол Оувър Бетовен!“, Фреди (също жестоко пиян) го потупваше по рамото и го подканваше да изпеят нещо, а на пианото беше…. хм, беше ли всъщност Луис Армстронг или беше Франк Синатра? Черен ли беше пианистът или бял? Във всеки случай последният му що-годе ясен спомен беше как се е изправил на подиума и нежно пее „Хелоу, Доли!“, а Джон Ленън му ръкопляска. В глупашките му кръгли очилца се отразяваше един от прожекторите.
Събуди се със страхотно главоболие. Слънцето му блестеше в очите и явно се канеше да му опържи мозъка.
В аптечката в банята, естествено, нямаше аспирин. Нито пък бръснач или крем за бръснене. Дом се хвана за главата и се помъкна към кухнята, но не откри нищо за ядене, нито бира в хладилника, нито пък грам кафе. ТОВА беше пропуснал да снабди предишния ден — и нищо чудно.
Според часовника му беше десет и той сметна, че сигурно е около толкова. Пусна душа, постоя известно време под ледената струя и когато реши, че що-годе е във форма, навлече джинсите си и излезе от къщата.
Наоколо не се виждаше жива душа. Дом реши, че и всичките му съседи (които и да бяха, подозираше, че Кърт и Фреди са сред тях), си отспиват след гуляя. Претърси джобовете си — имаше близо седемстотин долара, които изобщо не помнеше да е слагал там. Три хрущящи нови стотачки, три оръфани и куп дребни банкноти. Дали вчера стотачките не са били седем — или осем? Помъкна се безцелно и не след дълго стигна до главната улица.
„Рок и Буги“ беше още затворен. За това пък вратата на дрогерията „Сий ю лейтър“ зееше и той се набута вътре.
Някакво унило чернокосо момиче вехнеше зад щанда. Доминик се напъна да си спомни коя може да е тя и не успя.
— Хм? — каза учтиво.
— Да, моля? — момичето вдигна глава и се втренчи в него с помътнели очи. Беше жестоко дрогирана, реши той.
— Ами, — изръси Доминик, — да имаш аспирин? Или каквото и да е за главоболие?
— Бира в хладилника? — предложи тя. — Май е по-добро!
— Не е ли малко рано за разпивка?
— В Рая на Рокендрола никога не е рано! — тя тръсна глава. — Аз съм Сали Кучъм! А ти? Не съм те виждала наоколо?
— Доминик Бърч. Само ЕДНА бира ли предлагаш?
— Може и цигара! — тя сви рамене. — Не си хванат, нали? Не си спомням скоро да са хващали някого, ама то и спомените ми… — пак сви рамене. — Не знам!