— Приятелят ти май ревнува! — отбеляза Доминик.
— Той не ми е… — Кармен се поколеба как да формулира мисълта си — Не ми е интимен приятел. Щях да дойда на концерта с другите от фен-клуба, но… Предполагам, че аз щях да ревнувам, ако дам втория пропуск на някой, който жадува да види групата!
Той се разположи на пода до пианото и кимна:
— Е, хайде, плати си сега пропуска! — тонът му бе може би малко по-сериозен, отколкото се полагаше.
Кармен седна на столчето и внимателно вдигна капака. Пръстите й май все още бяха студени. И явно не знаеше какво да свири.
После внезапно я осени вдъхновение и тя поде игривата мелодия на Ела и Луис „Не искам да танцувам“. Запя, опитвайки се да ги имитира и двамата:
— Когато танцуваш ти си очарователен и нежен… Аз не съм така добра като теб, ето защо не искам да танцувам — защо ли пък да го правя?
Трепна изненадано и за част от секундата дори спря да свири, когато Дом се включи с продрания си глас:
— Не искам да танцувам — как ли бих могъл… Няма да танцувам, благодаря много, знам, че музиката води към флирт…
Двамата едновременно се засмяха.
— Знаеш ли, учудва ме, че си чувала такива стари песни! — той се изправи — Освен това — не ти правя комплимент, забележи — си много добра. И като музикант, и като певица. Ако някога реша да си правя нова група, ще те поканя!
— Благодаря! — Кармен също се надигна — Знаеш ли, искрено съжалявам, че не оправдах очакванията ти!
— Защо?
— Ами, не съм твоята Кармен с коси като водопад и така нататък…
— Има ли значение? — Дом изненадано я погледна; беше успял да забрави натрапващата се в очите му нейна безцветност, музиката й преобразяваше дори нея самата — Вярно, не си Клаудия Шифър, — той се изкиска, — но винаги съм се чувствал неудобно в присъствието на прекалено красиви жени! Освен това, ако никой не ти го е казвал, значи ще съм първият — много си хубава, когато свириш! Честит рожден ден, кара миа!
И се събуди. По бузите му засъхваха сълзи. Главата смъртно го цепеше — както всяка сутрин. Всъщност, даже малко повече. Зашари сляпо по нощното шкафче, но не напипа бутилка. Обикновено, колкото и пиян да беше, не забравяше да си приготви средството против махмурлук. Погледна с едно око. Светлината беше болезнено ярка. Непоносима. Но поне различи, че бутилка наистина няма.
Обърна се със стон на другата си страна и протегна ръка, но напипа студен, леко влажен от пот чаршаф. Сали я нямаше.
Тя обикновено ставаше рано, за да е навреме в дрогерията. Но днес, ако не го лъжеше паметта, беше почивният й ден и…
Нещо го смущаваше. Не само липсващата бутилка. Стисна зъби, надигна се, изчака стаята да спре да се върти и тръгна към банята.
Не беше съвсем подготвен за това, което ще види — но не се учуди особено. Кръв имаше навсякъде, но тя още дишаше. Главоболието светкавично се завря в някое чекмедже в мозъка му.
Първо й сложи турникети и на двете ръце. Тя вяло се опита да се бори, но или беше прекалено отслабнала, или просто не искаше да умира все пак.
— Спокойно, мила! — Дом бързо я целуна по устата. — Ще те измъкна от ада, обещавам ти. Кълна се.
Тя престана да му се съпротивлява и затвори очи.
След това той се обади в лекарския кабинет. Цялата стена беше изцапана с кръв там, където се беше подпирал, но сега не му беше времето да мисли за това. Линейката дойде и прибра Сали. Дом се натисна да тръгне с тях. Дребничката сестра Маккълнък го хвана на вратата, тикна под носа му заобления си нокът с пурпурен лак и обвинително заяви:
— Ти, Бърч, иди си вземи два аспирина, направи си голямо кафе и след това влез под душа. Намери си чисти дрехи и тогава можеш да тръгнеш към нас. Няма да пусна някой от вас, отрепки такива, в кабинета си, дори ако става дума за живота му!
— Но тя ще се оправи ли?
— Ще те чака — сестрата сбърчи нос. — Чу ли? Душ — и не забравяй сапуна!
Действаше малко на празен ход, когато й се подчини. Глътна три аспирина докато кафе-машината бучеше. Изпи две чаши силно кафе без захар с три цигари. До тогава вече беше дошъл достатъчно на себе си, за да изкопае от гардероба пухкава хавлия. И влезе под душа.
Изкъпа се. Мокрите кичури коса му стигаха до под кръста. Колко време беше прекарал тук, за бога? Шест месеца? Година? Изтри замъгленото огледало, извади от шкафчето бръснача и изстърга няколкодневната си четина. Черната смазка от порите по лицето му и пукнатинките по кожата на ръцете не искаше да се маха. Пак изтри кондензата и се вгледа в отражението си.
Беше отслабнал. Скулите му стърчаха, под очите висяха торбички, а носът и бузите му бяха прошарени от спукани капиляри. Изглеждаше като безнадеждно затънал алкохолик, мътните го взели! Прехапа устни.