Когато по някое време излезе от банята, кожата му така се беше разкиснала, че направо нищо не усещаше с пръстите си. Изшляпа до спалнята, сети се, че е забравил хавлията на вратата и сви рамене.
Първото, което го блъсна в носа беше тежка смрад — на вкиснала бира, спирт и мръсотия. Второто, което го блъсна в очите беше стаята, превърната на кочина. Не би могъл да си представи, че е живял тук — колко време точно? — а още по-малко, че и Сали е живяла с него.
Трябваше да рови навсякъде, докато открие единствената чиста дреха в къщата — много смачкан официален костюм. Копринен. Навлече го на голо, забърса една от стотачките от антрето и излезе.
Два часа по-късно, когато се яви най-сетне в кабинета, изглеждаше като нов човек. Смяташе, че се е погрижил за почти всичко. Напазарува и се преоблече — дънки и фанелка, които още ухаеха на фабрично чисто. Беше се обадил и да му пратят екип за почистване по домовете — не искаше и да се прибира в кочината си. Освен това се снабди с букет рози. Мина и през „Би боп“, но в крайна сметка реши да не се подстригва — само му филираха косата, та да заприлича на бял човек. Доминик Бърч от добрите времена на възхода. Когато позвъни на вратата на кабинета, наистина се чувстваше прероден.
Сестра Маккълнък му отвори и зяпна.
— Какво си направил със себе си, за бога?
— Огледах се — отвърна й най-сериозно Дом. — Сали добре ли е?
— В момента спи. Ела, влизай. Закърпихме я, преляхме й кръв… сега сънят е най-доброто лекарство за нея. Но ум не ми го побира защо въобще е решила да…
— И аз не знам. — Доминик махна с букета рози. — Едва ли свинарникът вкъщи я е предизвикал. Или пък дрогата. Мисля, че просто се е отчаяла… и се проклинам, че не съм бил на себе си да го забележа.
— Прощавай, че го казвам — сестрата го поведе през чакалнята и към малкото болнично крило отзад — но ти не си бил на себе си откакто…
— Май откакто дойдох в Рая — той се засмя. — Права си, струва ми се. Ще си взема бележка.
— Съмнявам се. — Сестрата го погледна сурово. — Довечера пак ще си пиян, Бърч.
— А, не — той поклати глава. — С пиенето бяхме до тук. Развеждам се с бутилката.
— Много хора съм чувала да го казват — тя сви рамене. — Не всички бяха съсипани нормални хора. Имаше и певци.
— И какво стана с тях? И с едните, и с другите?
— Повечето от първия тип измряха — от цироза или леко внезапно. Другите са си още в града. Нали и без друго сте мъртви. Ето я твоята любима.
Сали — бяла като платно — лежеше на бялото болнично легло. Китките й бяха бинтовани.
Доминик приседна на стола до нея, остави розите на шкафчето и се наведе да целуне полу-отворените устни.
— Скъпа моя — прошепна отново — ще те измъкна от ада, каквото ще да става!
Тя не се събуди.
До следобеда вече беше разбрал какво е имала предвид сестра Маккълнък. Копнееше за питие — поне за една глътчица! — и ръцете му бяха започнали да треперят. Когато откри, че нервно обикаля лъснатата кухня и претърсва шкафовете за някоя случайно забравена бутилка — беше наредил на чистачките да изхвърлят всичко, в което има спирт — се ядоса сам на себе си и отиде на бензиностанцията, макар денят да му беше почивен. Изръмжа нещо на Рони и се завря в задния гараж. При кадилака. Нахвърли му се с настървение и го разглоби до половината.
В осем Рони го откри с опрян на задната броня гръб. Скрил лице в дланите си, Доминик плачеше — за пръв път от години.
— Да идем в „Рол оувър“, а? — Безпомощно му предложи приятелят на Сали. — Може да забършем онази, русичката…
— Ти луд ли си? — Изрева Дом. — Само поркане и мацки ли са ти в главата? Особено сега!
— С нищо не можеш да й помогнеш. Освен това сестра Маккълнък нали е казала, че ще се оправи…
— Знаеш ли, Рони, ти си пълен идиот! — Доминик се изправи, ритна пръснатите по пода ключове и излезе.
Дълго стоя под душа и си легна рано. Цял ден не беше близнал нито капка. Спа зле.
На сутринта си обу хавлиени чорапи и новите маратонки и отиде да тича.
Седмица по-късно най-сетне му позволиха да прибере Сали вкъщи. Вече беше преодолял най-лошото. Все още му се пиеше зверски и предполагаше, че така и ще си остане, но поне се чувстваше добре. Ядеше като звяр, вече тичаше по пет километра всеки ден, работеше до припадък, беше загладил косъма и дори написа нова песен. Същата вечер заведе Сали да вечерят в „Рол оувър, Бетовен!“, пи само пепси и после й изпя песента като сам си акомпанираше на пианото:
— Косите ти в Косите на Вероника от вятъра понесени тъмнеят…
Още по време на първия припев Джими Морисън се качи на подиума и присъедини божествения си глас към неговия. Може и да беше луд, както говореха, но пееше изумително. И питието в чашата му беше бистро-прозрачно, но не беше водка. Беше спрайт.