Джеймс Хадли Чейс
Разбери сам
Вик Малой #2
Първа глава
I
През един горещ юнски следобед седях в кантората си, постигнал пълна хармония със света, съзнавайки, че за разлика от друг път и той е приятелски настроен към мен, когато Пола пъхна красивата си тъмнокоса глава през вратата, за да разруши илюзиите ми.
— Трябва да се захванеш с ангажимента към Уингроув — каза тя.
Понякога съжалявам, че въобще ми е дошло на ум да създам „Юнивърсъл сървисис“. (Колкото и трудна да е работата, ще я свършим.) Като предприятие за правене на пари агенцията беше достатъчно сигурна, а като замисъл беше блестяща, но когато ми се натресе нещо като задачата на Уингроув, започвам да се чудя дали не трябва да си направя преглед на главата заради това, че съм се насадил на пачи яйца.
Ако ме бяха питали, не бих се докоснал и с осемдесетфутов прът, до работата, която ми възложи Уингроув, но тя се беше промъкнала в кантората ми заедно с договор за петстотин долара възнаграждение, докато лежах с тежък махмурлук, а Пола беше приела парите и изпратила квитанция.
Дъщерята на Мартин Уингроув, един от най-благоденстващите граждани на Оркид Сити, пак беше избягала и той искаше от мен да я убедя да се върне вкъщи.
Не можех да й предложа кой знае какво. Уингроув беше дебел, стар и зъл. Живееше в мансарден апартамент на Фелман Стрийт с една от платените партньорки за танци в кабарето на Ралф Банистър — огромна, безсрамна блондинка, чийто начин на живот би ужасил и маймуна. Самият Уингроув беше алчен, властен и себичен. Жена му беше избягала с шофьора му, чиито години бяха наполовина на нейните, но беше жаден за пари, а синът му се гърчеше, докато лекуваха наркоманията му в някаква частна клиника. Тъй че семейната среда не беше особено подходяща, за да бъде убедено момичето да се върне вкъщи, но аз всъщност не го познавах. Доколкото знаех, и тя не беше стока. Ако всичко това беше истина, за мен щеше да е много по-лесно, а най-вероятно нещата стояха точно така. От бележките на Пола по случая разбрах, че живеела с Джеф Барът, безкрайно отвратителен плейбой, известен с поквареността си.
Даваше ми се пълна свобода на действие. Момичето беше непълнолетно и Уингроув имаше право насила да я върне у дома. Но Барът като че ли не възнамеряваше лесно да се раздели с нея, а и тя със сигурност щеше да окаже съпротива. Изглежда, задачата щеше да ми отнеме доста време. Очевидно работата беше за полицията, но Уингроув се ужасяваше от подобен публичен скандал. Знаеше, че ако полицията я докара обратно в къщата му, историята щеше да се появи във вестниците. Ето защо постъпи така, както много хора правеха, когато трябваше да свършат някоя не особено приятна работа — пробута я на мен.
От три дни отбягвах ангажимента и бях започнал да храня надежди, че Пола го е забравила. Но се оказа, че се лъжа.
— А? — отворих едното си око и я погледнах с упрек.
— Задачата на Уингроув — заяви твърдо тя, влизайки в кабинета ми.
Изправих се на стола.
— Още колко пъти трябва да ти повтарям, че не желая да се занимавам с нея? Върни парите и обясни, че съм прекалено зает.
— Имаш предвид да се откажем от петстотин долара?
— Не искам да върша тази работа.
— Какво толкова не ти харесва в нея? — попита търпеливо тя. — Няма да ти отнеме повече от час. Да не я свършиш би означавало да предизвикаш съдбата.
— Ако съдбата може да се предизвика толкова лесно, ще го направя. А сега ме остави на мира. Обади се на Уингроув и му кажи, че съм страшно ангажиран, за да свърша работата.
— Понякога се чудя защо въобще сме се захванали с тази служба — заяви Пола язвително. — Ясно ти е, мисля, че в края на месеца се плащат сметки. Не си забравил, надявам се, че бюрото, което настояваше да притежаваш, не е платено.
Знаех, че ако не я спра, през целия следобед ще ми пее тази песен.
— Добре, добре. Изпрати Кърман. Защо да не се потруди малко, просто за разнообразие? Защо винаги аз трябва да върша черната работа? От начина, по който се отнасяте с мен, човек би помислил, че не аз съм собственикът на тази агенция. Постави задачата на Кърман.
— Той учи мис Ритър да кара кола.
— Стига вече! Той непрекъснато учи мис Ритър да кара кола! Какво става с нея? На никого не са му нужни по шест часа на ден в продължение на цели два месеца, за да усвои шофирането. Няма на света човек, който да е толкова тъп.
— Тя смята, че Кърман е симпатяга — отвърна Пола, като едва се сдържа да не се усмихне. — Според мен това е въпрос на вкус, но ми казва, че да седиш до Кърман в колата е преживяване, което всяка жена би трябвало да опита. Не съм сигурна какво точно има предвид. Дано да не прозвучи неучтиво, но мисля, че е неврастеничка. В края на краищата какво значение има? Нали си плаща, и то много добре.
— Ти само за пари си мислиш! Понеже мис Ритър е неврастеничка, а Кърман — симпатяга, аз трябва да се захвана с черната работа, така ли?
— Винаги можеш да си наемеш още един помощник — отбеляза Пола.
— А сега кой пилее средствата ни? Добре, но не забравяй, че от утре Кърман се залавя за работа. Аз ще уча мис Ритър да кара кола. Ако смята, че с Кърман преживяването е чудесно, предстои й изненада.
— Адресът е Джеферсън Авеню №247… — започна Пола.
— Знам! Не е нужно да ми го повтаряш. Когато умра и ме разрежеш, ще го видиш гравиран на далака ми. През последните пет дни само това слушам.
Взех си шапката и се отправих към вратата.