Вляво от мен проблясваха габарити. С надежда се отправих към тях. Те продължиха да се включват и изключват, докато се приближих достатъчно близо до лъскавата черна кола, която бях видял преди две нощи в Оушън Енд.
Стигнах до колата и погледнах към прозореца. Тя седеше зад волана и пушеше цигара. Силната лунна светлина падаше право върху лицето й и първото нещо, което забелязах, беше нанизът от диаманти, сияещи и искрящи като светулки на главата й. Лунната светлина й придаваше вид на изваяна от алабастър скулптура. Беше облечена в дреха без презрамки от златисто ламе и изглеждаше точно такава, каквато беше — на четвърто място сред най-богатите жени в света — от диамантите в косата й до студеното, надменно изражение на доста продълговатото й, но определено красиво лице.
Докато я гледах и си мислех, че има най-големите очи, които някога съм виждал, и че дългите копринени ресници вероятно са естествени, тя също ме изучаваше. През няколкото мълчаливи секунди, които последваха, двамата се преценявахме един друг.
— Пристигнах три-четири минути по-рано, мисис Дедрик — казах аз, — и все пак, изглежда, съм ви накарал да ме чакате. Моля да ме извините. Тук ли предпочитате да поговорим или някъде другаде?
— Къде другаде?
— Гледката край реката до игрището за голф не е лоша. Или поне мястото е тихо.
— Добре. Да идем там — тя се придвижи по седалката. — Може би ще карате вие.
Седнах зад волана, превъртях ключа и натиснах педала. Докато изкарвах с маневри колата от паркинга към алеята, й хвърлих бърз поглед. Беше извърнала глава в обратната посока — сдържана, потънала в мисли, с безизразно и спокойно като маска от слонова кост лице.
Минах през входа, завих надясно, продължих по ярко осветения булевард до моста, а после обърнах по пътя, водещ към реката. След няколко минути стигнахме до мястото, което имах предвид. Намалих скоростта, завъртях предната част на колата към блестящата, огряна от луната река и спрях. Освен долитащото от време на време крякане на жабите в тръстиката нагоре по реката и плисъка на вълните, не се чуваше никакъв друг звук, който да ни обезпокои.
— Искате ли да слезете? — попитах аз, нарушавайки мълчанието, надвиснало над нас откакто бяхме тръгнали от клуба.
Тя се сепна, сякаш мислите й бяха на мили разстояние оттук, хвърли угарката в реката и поклати глава.
— Не, можем да поговорим тук. Вие открихте Суки, нали?
— Да. Имате ли някакви новини за съпруга си?
— Обадиха се тази нощ. Увериха ме, че е добре и с нетърпение очаква да ме види отново — гласът й беше студен и равен, но в него се долавяше страх и тревога. — Настояват да им дадем парите по-следващата нощ и веднага щом ги получат, ще го освободят.
Не казах нищо. След дълга пауза тя се обърна и ме погледна вторачено.
— Някой трябва да занесе парите. Искам вие да го направите. Ще ви платя добре.
Страхувах се, че ще изрече точно тези думи. Да се занимаваш с похитители понякога се оказва опасно. Твърде често пречукват посредника, предаващ откупа.
— Разбрахте ли се нещо?
Жената поклати глава.
— Това е само първата крачка. Парите трябва да бъдат в употребявани двайсетдоларови банкноти. Условието е да са разпределени в три пакета от непромокаема материя. В последната минута ще определят мястото, където би следвало да бъдат оставени. — Тя се обърна и ме погледна. — Не се страхувате от изпълнението на задачата, нали?
— Ще ви отговоря, когато чуя подробностите.
— Значи смятате, че би могло да бъде опасно?
— Да.
Отвори чантата си и извади табакера. Докато ми предлагаше цигара, ме попита с леко треперещ глас:
— Мислите ли, че ще го освободят?
Взех си цигара и почуках с нея разсеяно върху нокътя на палеца си, преди да отвърна:
— Вероятно да.
Запалих цигарата й. Няколко минути пушихме мълчаливо.
— Искам да ми кажете истината — изведнъж заяви тя. — Ще го освободят ли?
— Не знам. Зависи дали е видял лицата им. Ако не ги е видял, няма причини да не го освободят.
— А ако ги е видял?
— Ще постъпят както решат. Похитителите са също толкова безскрупулни, колкото и изнудвачите, мисис Дедрик. Отвличането се наказва със смърт. Едва ли ще рискуват.
— Готова съм да извърша или да платя всичко, за да си го върна обратно. Вината е моя. Ако не бяха парите ми, нямаше да го отвлекат. Той трябва да бъде освободен!