— Тя смята, че Кърман е симпатяга — отвърна Пола, като едва се сдържа да не се усмихне. — Според мен това е въпрос на вкус, но ми казва, че да седиш до Кърман в колата е преживяване, което всяка жена би трябвало да опита. Не съм сигурна какво точно има предвид. Дано да не прозвучи неучтиво, но мисля, че е неврастеничка. В края на краищата какво значение има? Нали си плаща, и то много добре.
— Ти само за пари си мислиш! Понеже мис Ритър е неврастеничка, а Кърман — симпатяга, аз трябва да се захвана с черната работа, така ли?
— Винаги можеш да си наемеш още един помощник — отбеляза Пола.
— А сега кой пилее средствата ни? Добре, но не забравяй, че от утре Кърман се залавя за работа. Аз ще уча мис Ритър да кара кола. Ако смята, че с Кърман преживяването е чудесно, предстои й изненада.
— Адресът е Джеферсън Авеню №247… — започна Пола.
— Знам! Не е нужно да ми го повтаряш. Когато умра и ме разрежеш, ще го видиш гравиран на далака ми. През последните пет дни само това слушам.
Взех си шапката и се отправих към вратата.
II
Джеферсън Авеню №247 беше жилищна кооперация в началото на Феървю — голяма, правоъгълна бетонна сграда със зелени капаци на прозорците и сенник в ярки цветове над главния вход.
Фоайето на кооперацията беше сумрачно и действаше успокояващо. Нямаше стенописи, нито статуи, нито пък беше боядисано в крещящи тонове, които да плащат прибиращите се вкъщи пияни обитатели. Килимът беше застлан върху гумени блокчета и хлътваше под краката ми, докато вървях към асансьора.
Бюрото и централата бяха скрити зад преграда от тропически палми в месингови саксии. Едно момиче с телефонна слушалка, прикрепена с ремъци към гърдите й, четеше хумористичната страница на някакъв вестник. Или беше прекалено отегчена, за да ми обърне внимание, или не ме чу, когато влязох, защото не вдигна очи към мен — нещо доста необичайно за подобно свърталище. По правило би следвало да не те допускат до асансьора, преди да се обадят на човека, когото посещаваш, за да се убедят, че си очакван.
Но докато отварях вратата на асансьора, някакъв мъж в износен тъмен костюм и бомбе, нахлупено на главата му, се появи иззад една колона и се приближи с тежки стъпки към мен.
— Отивате някъде или се разхождате, просто ей така? — изръмжа той.
Лицето му беше кръгло и пълно, покрито с паяжина от капиляри, а очите — хлътнали и студени. Под мустаците му се криеха устни, които навярно бяха тънки и неприятни. Изглеждаше такъв, какъвто всъщност беше: бивше ченге, което добавяше някой друг долар към пенсията си, като изхвърляше нежеланите посетители.
— Идвам на посещение — отвърнах аз и му се усмихнах, но чарът ми сякаш не му направи впечатление.
— Хората, които възнамеряват да посетят някого, се отбиват на пропуска. При кого желаете да отидете? — не звучеше по-строго от което и да било друго ченге в Оркид Сити, но достатъчно, за да си дава тежест.
Не ми се щеше Барът да разбере, че се канех до го навестя. И без да е предупреден, положението едва ли щеше да бъде блестящо. Извадих портфейла си и вдигнах към портиера петдоларова банкнота. Очите на дебелия копой се залепиха върху нея и езикът му, който приличаше на носа на стара обувка, проникна през джунглата на мустаците. Бутнах банкнотата в ръцете му.
Дебелите, потъмнели от никотина пръсти се сключиха върху нея — рефлекс, породен от дългогодишна практика.
— Просто ще се кача — заявих аз и му показах повече зъби — тези, които бяха със златни коронки.
— Не се бавете много — отново изръмжа той.
Тръгна бавно към мястото си зад колоната и се спря, за да погледне навъсено момичето на бюрото, което беше престанало да чете хумористичната страница на вестника и го наблюдаваше със замръзнала усмивка върху дребното си, хитро лице. Когато затварях вратата на асансьора, той се приближи до нея, навярно за да си поделят плячката.
Стигнах до четвъртия етаж и тръгнах по дълъг коридор с множество врати. Апартаментът на Барът беше №4615. Открих го на ъгъла — отделена от останалите врата в тъмна ниша. Радиото гърмеше и докато вдигах ръка, за да позвъня, изведнъж се чу шум от счупено стъкло.
Натиснах с палеца бутона и зачаках. Оглушителен джаз се носеше зад вратата, но никой не си направи труда да отвори. Отново забих пръста си в бутона и се облегнах на него. Чувах как звукът на звънеца се извисяваше над пронизителните тонове на кларнета. После изведнъж някой спря радиото и рязко отвори вратата.