Когато излизахме, помоли Трикси да я изчака, докато се върне. Трикси се натъжи, но никой не му обърна внимание.
В коридора дадох зор на Пола да побърза.
— Хей!
Гласът на Марта Бендикс, който прозвуча като старши сержант, готов да издаде команда, ме блъсна в тила.
Погледнах през рамо.
— Не ме задържай, нямам никакво време.
— Не искаш ли да чуеш нещо за онази личност — Суки? Току-що ми се обадиха. Няма никакви грехове. Първокласен прислужник. Работи при Маршланд от десет години — изрева Марта. — Кога ще ми дадеш парите?
— Ще ги получиш, не се притеснявай — изкрещях й и набутах Пола в асансьора.
— Тази жена би надвикала и бик — отбеляза язвително Пола, докато асансьорът се влачеше към първия етаж.
— Сто и петдесет долара отидоха на вятъра — промърморих мрачно. — Надявах се, че ще изровя нещо за шофьора. Е, случва се. Ако ми провърви, ще обърна хода на делото.
Доста поприказвах, докато пердашех с пълна сила с буика по Оркид Булевард, Бийч Роуд и Хоторн Авеню. Имах да съобщя учудващо много новини на Пола, откакто се бяхме видели за последен път.
Накрая, когато завих по Футхил Булевард, стигнах и до мисис Ферис.
— Това наистина е страхотно разкритие — заявих аз. — Дедрик се занимава с контрабанда на марихуана! Какво ще кажеш? За пет стотака ще ми даде свидетелските си показания, под които ще се подпише.
— Но откъде си сигурен, че говори истината?
— Ще вземем показанията и ще я завлечем в полицията. Ще си получи парите, но всяка нейна дума трябва да бъде проверена.
Намалих скоростта и спрях пред бензиностанцията. Момчето не се появи. Слязох от колата, последван от Пола.
— Къщата е отзад.
Тръгнахме по пътеката край работилницата. Надникнах в хангара. Момчето го нямаше вътре. Усетих гърдите си стегнати в обръч и хукнах. Когато Пола ме настигна, вече чуках на вратата на къщата.
Никой не отговори. Не последва нищо.
— Е, аз я предупредих — заявих разярено, отдръпнах се назад и ударих с рамо вратата.
Не беше направена, за да се отнасят по подобен начин с нея, ето защо се отвори с лекота.
Стояхме един до друг в малкия тъмен вестибюл.
— Мисис Ферис! — извиках аз. — Мисис Ферис!
Тишина.
— Е, това е то. Тези мошеници действат бързо. По-добре остани тук, а аз ще огледам жилището.
— Да не би да е променила решението си и да е офейкала? Поклатих глава.
— Изключено. Парите й трябваха страшно много. Сигурно момчето им се е обадило.
Оставих Пола във вестибюла и обиколих стаите. Не открих жената.
Върнах се обратно.
— Няма я в къщата. Или са я отвлекли, или са я изплашили и тя е избягала.
Мислех си за сгърчената фигура със синята нощница, която висеше от вътрешната страна на вратата на банята. Ако мисис Ферис знаеше толкова, колкото твърдеше, че знае, животът й вече не струваше пет пари.
— Влез в спалнята и виж дали не си е взела някакви дрехи — обърнах се към Пола. — Едва ли има много.
Пола се вмъкна в спалнята, а аз — в задната стая, където бяхме разговаряли с жената. Огледах я, за да открия нещо, което да ми подскаже, че е изчезнала.
След малко Пола дойде при мен.
— Доколкото разбрах, не липсва нищо. В шкафовете и чекмеджетата няма празни места, всичко е подредено.
— Иска ми се да знам къде е момчето. Ако можех да го накарам да проговори…
— Вик!
Пола гледаше през прозореца. Приближих се до нея.
— Какво е това до хангара? Не е ли…
На края на градината имаше барака, в която държаха инструментите. Вратата й беше открехната. На пода лежеше нещо бяло.
— Изчакай тук. Ще ида да видя.
Стигнах до задния вход, отворих го и бързо се отправих към бараката. Приближавайки я, извадих пистолета си. Бутнах вратата и се взрях в полумрака.
Беше там, лежеше по очи, хванала с ръце главата си, сякаш за да я предпази.
Представих си как ги е видяла, че идват по пътеката и как си е загубила ума и е хукнала презглава по пътеката към бараката. Сигурно са я застреляли от задния вход и не са си направили труда да отидат до нея и да видят дали е мъртва.