Обърнах се и бързо се върнах в къщата.
Във фоайето на хотел „Бийч“ се бяха изтегнали няколко възпитани, добре облечени и доста охранени мъже. Докато се приближавахме към рецепцията, всички впериха поглед в глезените на Пола. Администраторът беше висок, гъвкав млад мъж с руса, чуплива коса, розово лице и обезверени светлосини очи.
— Добър вечер — поздрави той, покланяйки се леко на Пола. — Имате ли резервация?
— Не, нямаме намерение да отсядаме в хотела — отвърнах аз и поставих служебната си визитна картичка пред него. — Надявам се, че можете да ми дадете известна информация.
Русите вежди се повдигнаха. Взря се в картичката, прочете я, вдигна я и още веднъж я прочете.
— А, да, мистър Малой. С какво мога да ви бъда полезен? — хвърли отново поглед към Пола и несъзнателно опипа вратовръзката си.
— Опитваме се да открием една млада жена, за която предполагаме, че е била тук на дванайсети или по-вероятно на единайсети.
— Нямаме право да отговаряме на въпроси, свързани с нашите гости, мистър Малой.
Беше скован като вдовица на благородник, наблюдаваща танц с балони, изпълняван от разголени танцьорки.
— Това е разбираемо. Но тя е сестра на тази млада дама — посочих Пола. Погледът й изпод ресниците накара коленете му да омекнат. — Избягала е от къщи и ние сме много разтревожени.
— О, ясно — той се поколеба. — Щом случаят е такъв, бих могъл… Как се казва?
— Мислим, че се е регистрирала под чуждо име. Струва ми се, че нямате практика да приемате неомъжени жени, нали?
Поклати със съжаление глава.
— Всъщност не. Мисля, че знам кого имате предвид. Мис Мери Хендерсън, ако си спомням добре — бързо отметна страниците на книгата за регистрации, прокара добре поддържаните си пръсти по колоната от имена и спря. — Да, мис Хендерсън. Висока, тъмнокоса, красива. Тя ли е?
— Прилича на нея. На дванайсети вечерта беше облечена в официална рокля в цвят бордо и черно копринено наметало.
Той кимна, избърса устните си със снежнобяла носна кърпа и удостои Пола с ослепителна усмивка.
— Значи е мис Хендерсън.
— Чудесно. Кога пристигна?
Той погледна книгата.
— На дванайсети в шест часа.
— Когато напусна хотела, остави ли някакъв адрес?
— Страхувам се, че не.
— Кога си тръгна?
— На тринайсети. Сега си спомних. Доста се изненадах. Беше резервирала стаята за една седмица.
— С кола ли беше?
Служителят се намръщи, изгледа красивото, напрегнато лице на Пола и сякаш получи вдъхновение от него, защото отвърна:
— Не. Или поне пристигна без кола. Но преди да се качи в стаята, се уговори да вземе под наем. Каза, че й е нужна за вечерта, понеже възнамерява да излиза.
— Вие ли наехте колата?
— Да. Работим с гаража „Акми“, сигурно го знаете.
Отговорих му, че го знам.
— Ферис докара колата около шест и половина — седем часа и я остави за мис Хендерсън.
— Видя ли я?
Администраторът повдигна вежди.
— Не, разбира се, не беше необходимо.
— Сигурен ли сте?
— Да.
— Какво стана с колата?
— Все още е в нашия гараж. Добре, че ми напомнихте. Обикновено Ферис ги прибира. Трябва да му се обадя.
— Имате ли нещо против да я погледна?
— Не, естествено.
— Каква е?
— Черен Линкълн. Пазачът ще ви я покаже — изглеждаше объркан.
— Благодаря ви! А, още нещо. Някой посети ли мис Хендерсън, докато беше тук?
Той се замисли за миг.
— Един господин. Да, точно така. Пристигна на тринайсети следобед. Тя освободи стаята, след като човекът си тръгна.
Запалих цигара, преди да го попитам:
— Видяхте ли го?
— Да, разбира се. Попита за нея на рецепцията — той отново избърса устните си с носната кърпа и с крайчеца на окото си погледна с възхищение Пола.
— Можете ли да го опишете?
— Беше възрастен, добре облечен и очевидно богат. Представи се като Франклин Маршланд.
Поех си бавно и дълбоко въздух и попитах:
— Нисък, със слънчев загар, с остър нос и много малки крака?
— Не обърнах внимание на краката му, мистър Малой, но останалото съвпада.
— И мис Хендерсън си тръгна почти веднага след посещението му? Изглеждаше ли разстроена?