Подкарах по частния път към Оушън Енд, а вечерното слънце се отразяваше в предното стъкло на колата.
Големият черен кадилак беше паркиран на асфалтовата алея, както през нощта на първото ми посещение в имението. Двамата китайци плевяха леха с рози с въодушевлението на човек, седящ на зъболекарския стол. Ровеха богатата, черна почва с греблата си, повдигаха бурените, на които попадаха от време на време, взираха се в тях, пускаха ги в кошницата и продължаваха нататък.
Птиците фламинго се разхождаха с вдървени крака върху тревната площ отвъд терасираната градина. Подобно на китайците и те не ми обърнаха внимание.
Минах по терасата, натиснах звънеца и зачаках, усещайки горещото слънце върху гърба си.
Уодлок отвори вратата. Гъстите му вежди се свъсиха и очите под тях изразиха неодобрение от появяването ми.
— Здравейте! — казах аз. — Бих искал да поговоря с мистър Маршланд. Може ли да му предадете, че го моля да ми отдели малко време.
— Заповядайте, мистър Малой! — той се отмести встрани. — Не съм сигурен дали е вкъщи.
Влязох във вестибюла. Стори ми се прохладен и тъмен в сравнение с топлата тераса. Свалих си шапката, погледнах в нея без видима причина и заявих на възрастния мъж, като не вдигнах очи към него:
— Паролата е хотел „Бийч“, така му кажете.
— Хотел „Бийч“?
— Да. Реакцията му ще ви изненада. Да вляза ли във всекидневната?
— Моля, сър.
— Как е мисис Дедрик? — попитах аз. — Чух, че не се чувствала добре.
— Като се имат предвид обстоятелствата, сър, състоянието й е съвсем обяснимо.
Погледнах го замислено, но старческото лице не ми подсказа нищо, и аз прекрачих прага на всекидневната. Стори ми се, че е минало ужасно дълго време, откакто не бях идвал тук. Отново излязох на терасата и погледнах с очакване към балкона, където беше седяла Сирийна, потънала в скръб по любимия си съпруг. Там нямаше никой. Върнах се във всекидневната, избрах си един удобен стол и се отпуснах на него. Денят беше преминал вълнуващо. Чувствах се крайно изтощен. Помислих си, че е от нервната възбуда. Запалих цигара и издишах дима към мексиканското седло, окачено на стената. Огромна ваза с цветя изпълваше стаята със съкрушителен аромат. От него леко ми се доспа.
След около десетина минути чух, че някой слиза по стълбите.
Сирийна Дедрик влезе във всекидневната. Беше облечена в семпла ленена рокля, а косата й беше закичена с роза. Под очите й имаше тъмни сенки, а устните й бяха свити и сурови. Гледаше ме настойчиво, докато се изправях от стола, после се усмихна студено и ми махна да седна.
— Не ставайте. Ще пиете ли едно уиски със сода?
— Точно сега не, благодаря. Искам да говоря с баща ви. Уодлок не ви ли каза?
Приближи се до големия шкаф и сипа уиски в две чаши. Подаде ми едната, посочи пакета с цигари върху малката масичка и седна срещу мен.
— Баща ми вчера се върна в Ню Йорк — погледът й беше насочен нанякъде, но във всеки случай не и към мен. — Защо искате да говорите с него?
Отпих от уискито. Беше „фор Роузис“, много добро качество. Чудех се защо Уодлок не й е съобщил за пристигането ми и не й е спестил срещата с мен. Реших, че сигурно тя е пожелала да ме види.
— Имах намерение да му задам един въпрос, мисис Дедрик — отвърнах аз. — Но след като е заминал, няма значение. Бихте ли ми дали адреса му в Ню Йорк?
— Нещо важно ли е?
— Бих желал да го попитам лично. Мога да му телефонирам.
— Той няма да остане там. Тази… тази история го разстрои. Едва ли ще го откриете — заяви тя след дълго мълчание.
Изпих уискито наполовина, оставих чашата и се изправих. — Е, нищо, не беше чак толкова важно.
Погледна ме и сега в очите й имаше изненада.
— Защо не ми го кажете на мен?
— В деня, след като съпругът ви беше отвлечен, мистър Маршланд е посетил онази жена, която се представи за ваша секретарка, Мери Джеръм. Срещата се е състояла в хотел „Бийч“, където е била отседнала жената. Исках да разбера какво са си говорили и как е научил, че е там.
— Баща ми?
Стоеше неподвижно като статуя.
— Представил се е на администратора на хотела, който би могъл да го потвърди.