Тя се усмихна студено.
— Не, разбира се. Ако ти не успееш да го накараш да говори, може би аз ще свърша тази работа.
— Ще пробваме двамата. Ник има ли приятели? Някой достатъчно голям и як, който ще ми помогне да се справя с Бетило? Ще се наложи доста да го убеждаваме.
Майра поклати глава.
— Ник не се сприятелява лесно. Тук сме отскоро. Аз ще ти помогна.
— Не, това не е разходка за момиче. Не се притеснявай. Ще хвана Майк Финеган. Той винаги е готов да си навлече неприятности.
— Идвам — заяви Майра. — Малко се поуморих да стоя тук и да не върша нищо. Мога да си служа с пистолет. Имам по-голям стимул от приятеля ти, много по-голям. Само ми кажи какво трябва да направя.
Изгледах я и реших да рискувам.
— Дай да се разберем, за да не стане някакво недоразумение. Целта ни не е да убием този човек, а да го накараме да проговори.
От погледа й ме полазиха тръпки.
— Доведи го и аз ще го накарам да проговори.
Изправих се.
— Е, добре. Хайде да тръгваме.
Отвори едно чекмедже и извади малък пистолет, провери пълнителя и го пъхна в джоба на панталона си. Довърши уискито си и се погледна в огледалото.
— Леле! Изглеждам ужасно. Добре че Ник го няма да ме види.
— Ще се радва да те види както и да изглеждаш — напомних й аз и тръгнах към вратата.
Тя загаси лампата и двамата се отправихме по пътеката към буика.
— Ами ако заберем Барът и го накараме да пропее? — попита тя, докато се настаняваше в колата до мен. — Така няма ли да спестим време?
— Не си падам много по тази идея — отвърнах, насочвайки се към крайбрежието. — При Бетило номерът може да мине, но не и при Барът. Той е с прекалено високо мнение за себе си. Нищо чудно да ни пречука, а в съда да се закълне, че сме го принудили със заплаха да направи признание. Подобни доказателства не вършат работа.
— Ако не спасиш Ник, ще убия Барът — заяви тя, с равен и категоричен глас. — Отдавна съм си го обещала.
Паркирах колата на тъмно, няколко ярда встрани от бара на Делмонико.
— Хайде да се съсредоточим върху мисълта за спасяването на Ник — казах аз. — Ще имаме много време да се погрижим за Барът, ако не успеем да го свършим по законен път. Някога била ли си в това заведение?
— Да, разбира се. Ник идваше тук буквално всяка вечер.
— Искам да огледам стаята, в която Ник и Бетило са играли карти. В състояние ли си да го уредиш?
— Да, стига да не е заета.
— Хайде да влезем и да видим.
Изкачихме петте стъпала, които водеха към заведението. Помещението беше ярко осветено и пълно с хора. Джубоксът дънеше здраво. Едър, як мъж подпираше бара. По масите, разпръснати из залата, момичета с голи гърбове и шорти се опитваха да убедят събеседниците си, че горе ще е много по-забавно, отколкото да седят в този димилник и да се наливат с долнопробно уиски. Май хвърляха думите си на вятъра.
Подобна сцена можеше да се види във всеки филм на „Уорнър Брадърс“. Липсваше само Хъмфри Богарт, за да бъде всичко съвсем автентично.
Майра изглежда се оправяше добре. Премина по покрития със стърготини под, стигна до бара и повика с пръст единия от барманите.
Седях зад нея, очаквайки да се случи нещо неприятно.
Четири-пет души, колкото широки, толкова и високи, които седяха на бара, млъкнаха и се втренчиха в нея.
Погледнаха през рамо към мен, ухилиха се подигравателно и отново насочиха вниманието си към Майра.
— Здрасти, маце — тихо каза един от тях.
Ето как стават патакламите, помислих си. Постъпих глупаво, като я доведох тук. Вместо да получа сведения, трябваше да се бия с глутница бандити, големи колкото Карнера.
Майра се обърна бавно, изгледа четиримата мъже, изрече четири думи с невероятна злоба и те замръзнаха на местата си. После отново насочи вниманието си към бара.
Тихо, сякаш бяха надникнали в стая и станали свидетели на гледка, която потресе невъзмутимите им мозъци, те се изсулиха от бара и седнаха на една от масите.
Майра прошепна нещо на бармана. Той присви очи, кимна и посочи с пръст стълбите.
— Хайде — подкани ме тя. — Качваме се.
Проправихме си път през тълпата.
— Бива си те, когато се ядосаш — отбелязах аз, докато вървяхме нагоре.