— Къде искаш да идеш?
— В апартамента на Барът. Няма ли го?
Малките очички се окръглиха.
— Не, излезе преди около час.
— За какво тогава се притесняваш? Да не би да ти е приятел?
— Ще си загубя работата — отвърна той с пресипнал глас. — С шейсет долара едва ли ще изкарам повече от седмица. Не си струва.
— Е, щом смяташ така, добре — събрах парите на купчинка, сгънах ги и ги пъхнах в задния джоб на панталона си. — Не бих желал да прекараш една безсънна нощ.
— Чакай малко — каза той, бутна назад шапката и изтри с ръкав лъщящото си чело. — Няма значение как ще спя. Дай още десет и готово.
— Шейсет е таванът. Ако искаш.
Пребори се със съвестта си, изпъшка и кимна.
— Шперцът е закачен зад централата. Давай мангизите.
Пъхнах банкнотите в ръката му и той бързо ги прибра в джоба си.
— Сигурен ли си, че Барът не си е вкъщи?
— Да. Видях го, когато излизаше. Горе няма никой — той огледа крадешком фоайето. — Ще ида да си взема една бира. Побързай и, за Бога, пази се някой да не те види.
Изчаках около секунда да изчезне, наведох се и откачих шперца, който висеше зад централата.
Асансьорът ме изкачи до четвъртия етаж. Тръгнах по коридора и стигнах до апартамент 4615. В някакъв апартамент се чуваше радио. Надолу по коридора една жена се изсмя пискливо. Долепих ухо до вратата с номер 4615, но не долових никакъв шум. Почуках, ослушах се, изчаках, но нищо не последва. Огледах се. Никой не ме наблюдаваше. Пъхнах тихо шперца в ключалката, завъртях го леко и бутнах вратата.
Мъжът в бежовия костюм седеше в креслото срещу мене. В скута си държеше пистолет с насочено към гърдите ми дуло. Усмихна ми се студено.
— Заповядай! Помислих си, че може би си ти.
В момента, в който чух плътния баритон, разбрах кой е мъжът, и се чудех защо не се бях сетил досега.
— Здравей, Дедрик — отвърнах, влязох в стаята и затворих вратата.
II
— Не прави никакви резки движения, Малой — каза мъжът в бежовия костюм и вдигна пистолета. — Никой на този етаж не би се притеснил от изстрел. А аз съм в такова настроение, че бих могъл да те надупча. Седни — той посочи с другата си ръка към фотьойла до камината.
Беше изключено да не ме уцели и имах чувството, че не се шегува, затова седнах.
— Бива си те в крошетата — продължи той и докосна леко врата си. — Седмици наред ще съм схванат, да те вземат дяволите! — студените му черни очи шареха по лицето ми. — Имаме късмет, че пристигна сам. Бяхме решили при първа възможност да те ликвидираме. Започна да ставаш досаден.
— О, и аз съм затруднен. Проблемът е, че главата ми е пълна с хипотези, но нямам нито едно доказателство. Знае ли Сирийна, че си тук?
Поклати глава и се ухили.
— Не, въобще не предполага. Чувствай се като у дома си. На масата до теб има цигари. Трябва да убием малко време, преди да се захванем за работа. Барът иска да си поговори с теб. Не се опитвай да предприемаш каквото и да било, ако не ти е омръзнал животът.
Запалих цигара, докато той ме наблюдаваше с пръст на спусъка и с насочено към лицето ми дуло.
— Внимавай с пистолета — казах аз. — Оттук изглежда малко опасен.
Той се изсмя.
— Не се притеснявай, ще стрелям, само ако не се държиш прилично. — Изгаси цигарата си, взе друга и я запали. Стоях, без да помръдна. Изражението в студените му, черни очи ми подсказа, че ако се наложи, ще го направи. — Ако знаех, че ще се буташ толкова много, не бих ти се обадил. Тогава си мислех, че постъпвам умно. Добре изиграх сцената по телефона, нали? И недокоснатото уиски, както и горящата цигара, бяха убедително допълнение.
— Да. Изглеждаше добре. Налагаше ли се да застреляш Суки?
— Разбира се — той се намръщи, сякаш му стана неприятно, че му напомних за Суки. — Получи си заслуженото.
— Ти ли натопи Перели?
— Барът си направи труда. Разчистване на сметки. Във всеки случай Перели го чакаше нещо подобно. Идеята беше много добра. По едно време беше доста напечено, но Перели вече е в килията и сега всичко е екстра.
— Не бъди толкова сигурен. Полицията те търси за убийството на Грейси Леймън.
— За мен не се притеснявай — отвърна той безгрижно. — По-скоро помисли за себе си.
Вратата на апартамента се отвори. Влезе Барът. Няколко секунди стоя закован на място, взирайки се в мен, а после пристъпи в стаята, затвори вратата и слабото му красиво лице се оживи.