— Как влезе той тук?
— Имаше ключ — отговори мъжът в бежовия костюм и се изправи. — Я виж дали не носи патлак?
— Стани! — извика ми Барът.
Изправих се.
Мина зад мен и ме опипа. Намери пистолета и го измъкна от кобура под мишницата ми. После откри и кутията с цигарите.
Отдръпна се, отвори я и ми се усмихна пренебрежително.
— Страшно умно! Къде щеше да ги сложиш?
— Където и да е. Да не мислиш, че си единственият, който може да подхвърля уличаващи доказателства?
Сложи кутията на масата и ме ръгна с пистолета.
— Как влезе?
— Взех шперца. Виси зад централата. Не знаеш ли?
Претърси отново джобовете ми, откри шперца и го сложи на масата.
Погледна към Дедрик.
— Лъже естествено. Сигурно Макси му го е дал. Е, добре. Май дойде време да се справя с Макси. — Извади сребърна табакера, взе цигара и я пъхна в устата си. Докато я палеше, очите му изучаваха лицето ми. — Задължен съм ти, Малой. Ще видиш, че ме бива да уреждам стари сметки.
— Не мога да си представя, че те бива за каквото и да било, но да речем, че ти вярвам.
— Какво ще правим с него? — попита Дедрик.
Барът се приближи до огледалото над камината и се погледна в него с възхищение.
— Ще го закараме в мината, разбира се. Едва ли би се намерило по-добро място за него. Доста дълго ще се мъчи, преди да умре.
Дедрик изкриви лице.
— Защо да не му пуснем един куршум в главата и да го оставим тук? Не ми се ходи пак в мината. Тя ме ужасява.
— Ще правиш, каквото ти казвам — отсече Барът и прокара нокътя на палеца по тънките си мустаци. — Вържи му ръцете.
Дедрик излезе от стаята. След няколко секунди се върна с ролка лейкопласт, широка два инча.
— Едно погрешно движение и ще те застрелям — предупреди ме Барът, вдигайки пистолета. — Сложи си ръцете зад гърба.
Сложих ги. В момента не можех да постъпя по друг начин Дедрик усука дълга лента около китките ми. Свърши го перфектно.
— Залепи и устата му — нареди Барът.
Дедрик ми залепи устата, притискайки устните към зъби те ми.
Барът се приближи, застана пред мен и се усмихна злобно.
— Ще те накарам да съжаляваш, че се захвана с мен — каза той и ме удари по лицето с цевта на пистолета. Залитнах назад. Свивките на краката ми се удариха в облегалката на стола и аз се преметнах с трясък, който разлюля стаята.
— По-кротко! — разтревожено извика Дедрик. — Не е необходимо някой да доприпка, нали?
Барът му се озъби, приближи се до мен и ме ритна в ребрата. Ритна ме много силно и почувствах как ребрата ми се огънаха.
— А Макси? — попита Дедрик. — Губим време, Джеф.
— Извикай го — отвърна Барът и отново ме ритна.
— Мистър Барът има нужда от вас — изрече той в слушалката. — Моля, качете се.
Барът ме хвана за реверите, изправи ме на крака и ме запрати във фотьойла.
— Ще очистим Макси, а после ще изчезнем — каза той. — Време е да си сменя адреса. Остави го на мен.
Опря се на стената до вратата.
Дедрик беше обърнат към входа.
След около пет минути на вратата се почука.
— Влез — извика Барът.
Вратата се отвори. Макси влезе. Кръглото му, дебело лице беше сърдито, а долната му устна стърчеше агресивно.
Пистолетът на Дедрик висеше до крака му, така че Макси не го виждаше.
— Влез и затвори вратата.
Макси ме зяпна, цветът на лицето му се промени, вмъкна се в стаята и затвори вратата.
— Какво става тук? — попита той.
Дедрик вдигна пистолета и го насочи към търбуха му.
— Ти ли му даде шперца?
Макси ме гледаше свирепо.
— Ако ви е казал това, лъже. Защо си насочил този пистолет към мен? Не знаеш ли, че е опасно?
— Може би ще е фатално — заяви Дедрик и се усмихна.
Барът се приближи тихо до Макси и го потупа по рамото.
— Здрасти, братле!
Макси подскочи от изненада.
— Хей! Какво сте намислили? Кой е този мъж с пистолета? — опита се да накара гласа си да прозвучи строго, но очите му бяха тревожни. — В сградата не е позволено да се влиза с оръжие. Ще съобщя на собственика.