— Нима ще ме остави тук да умра от глад? — попитах аз, изследвайки лентата, която обвиваше ръцете ми. Беше невъзможно да се освободя от нея.
— Няма да умреш от глад — той замълча и запали цигара. Видях, че ръцете му трепереха. — Няма да имаш време.
— Какво имаш предвид?
— Сам ще разбереш. Ако ми обещаеш, че ще стоиш мирно, докато изчезна, ще ти освободя ръцете. Поне ще имаш шанс да се бориш.
Започнах да виждам призраци.
— Ако ми освободиш ръцете, вероятно ще те удуша. Плаша се, но не чак толкова лесно.
— Не говори като глупак. Нямаш представа какво те очаква. Обърни се. Ще сваля лентата от ръцете ти.
Обърнах се и той заби коляно в гърба ми, докато размотаваше лейкопласта. Отдалечи се, преди да успея да го хвана.
С мъка се изправих до седнало положение. Не можех да стана, защото веригата, която ме държеше, беше къса. Но чувството, че ръцете ми отново са свободни, беше приятно.
— Ще ти оставя фенерче. Това е единственото, което мога да направя за теб.
— Съвестта ти не е кой знае колко много — разтривах китките си, опитвайки се да възстановя кръвообращението им, и се взирах в него. — Какво ще стане?
— Не знам — погледна към дългия тунел, като повдигна фенерчето си и прониза със силния лъч непрогледния мрак. — Виж. Можеш да се досетиш не по-зле от мен.
Лъчът се спря Върху купчина парцали. Присвих очи и видях парченца от нещо, което някога е било спортен костюм.
— Под дрехите има скелет — заяви Дедрик и въздухът изсвири в ноздрите му. — За по-малко от дванайсет часа, след като го оставихме тук, той се превърна в купчина парцали и кости.
— Кой е той? — гласът ми прозвуча кухо.
— Няма значение.
Реших, че не може да бъде никой друг, освен Лут Ферис.
— Ферис е, нали?
— Още един досадник — отвърна Дедрик и изтри лицето си с носната кърпа. — Нещо го е изяло. — Втренчи се притеснено в тъмнината. — Тук има някакво животно, може би е рис. — Извади друго фенерче от джоба си и ми го подхвърли. — Ще ти прави компания. Ако чуеш, че Барът идва, скрий го. Ще ме убие, ако разбере, че съм ти го дал.
— Е, благодаря ти — казах аз и осветих лицето му с фенерчето. — Защо не свършиш работата докрай и не ме освободиш? Ти ненавиждаш това, Дедрик. Хайде, все още си в състояние да се отървеш от присъдата, а аз ще направя каквото мога за теб.
— Изключено. Не познаваш Барът. Той е последният човек, когото някой със здрав разум би се осмелил да измами. Довиждане, Малой. Надявам се, че всичко ще свърши бързо.
Седях неподвижно и наблюдавах как лъчът на фенерчето му отслабваше, докато се отдалечаваше в дългия тунел. С изчезването на светлината тъмнината наоколо ме обхвана със задушаваща гъстота, от която ме изби студена пот. Запалих фенерчето. Бялата светлина отблъсна тежкия мрак, сякаш беше жив. Но той се криеше зад лъча и изчакваше отново да връхлети отгоре ми.
Първата ми работа беше да изследвам веригата около кръста си. Беше прекалено здрава, за да я скъсам, а катинарът изглеждаше доста солиден. Проследих я до стената. Беше закачена за халка, вкопана в масивната скала. Хванах я с две ръце, подпрях крака си в стената и я опънах. Нищо не се случи. Стегнах се и отново опънах, докато сухожилията ми изпукаха. Все едно че се опитвах да изскубна Емпайър Стейт Билдинг.
Паднах задъхан върху скалистия под, а сърцето ми биеше като парен чук. Ако исках по някакъв начин да се измъкна, трябваше да разхлабя халката. На никого не би му минало през ума да ме търси тук. Пола щеше да отиде в кооперацията на Джеферсън Авеню и може би щеше да открие Макси, но това нямаше да й помогне да стигне много далеч, нито пък на мен. Щеше да се обади на Мифлин. Но какво можеше да направи Мифлин? Кой би ме потърсил в шахтата на една изоставена, съборена мина?
Започна да ме обхваща паника. Сякаш бях погребан жив. Очите ми непрекъснато се насочваха към купчината накъсани дрехи на десетина ярда от мен — останките на Ферис.
Тук има някакво животно.
Признавам си, че бях готов да изтичам, хленчейки, В някакъв ъгъл, ако можех да го направя. Бях готов да викам за помощ колкото ми глас държи, ако от виковете ми щеше да има някаква полза. Много пъти в живота си бях треперил, но за първи път ми се случваше да се треса по този начин.
За около минута седях безмълвен. Опитвах се да се взема в ръце, казвах си, че не бива да губя самообладание, наричах се с какви ли не обидни думи, докато се борех с паниката, кацнала на рамото ми и гледаща в лицето ми със злобен поглед! Съвзех се, но целият плувах в студена пот и бях отпуснат като дроб.