Извадих си цигарите и разсипах половината, преди да успея да хвана една. Запалих я, облегнах се на стената, вдишах дима и го издишах, вперил поглед в бялата светлина на фенерчето, която стоеше между мен и тъмнината.
Нямах представа колко дълго щях да прекарам под земята. Батерията не би издържала повече от няколко часа, ако свети непрекъснато. Трябваше да я пестя, дори и ако това означаваше да стоя на тъмно.
Преброих си цигарите. Бяха седемнайсет. Дори и слабата, червена искра би ми действала успокояващо, а и докато пушех, можех да изгася фенерчето. Изгасих го.
Задушаващата тъмнина, толкова гъста, че можеше да се пипне, се върна, а заедно с нея се върна и паниката, която ме буташе по лакътя и ме караше да се потя.
Струваше ми се, че е минал около час, откакто седях в страшния влажен мрак. Пушех цигарата, наблюдавах съсредоточено светещия й край и се мъчех да забравя черните стени, които ме притискаха.
Когато повече не можех да издържам, запалих фенерчето. Дрехите ми бяха мокри от пот и часовникът ми показа, че бях прекарал в тъмнината само петнайсет минути.
Чак тогава се притесних, и то истински. След като нервите ми се бяха опънали до скъсване само за петнайсет минути, какво щях да правя един час или един, а дори и два дни? Оставих фенерчето на пода до себе си и отново хванах веригата. Дърпах я и я усуквах с нарастваща ярост, докато накрая се усетих, че я проклинам на глас. Спрях и пак седнах. Чувствах се така, сякаш бях изминал на бегом десет мили — даже и мускулите на краката ми трепереха. И тогава чух нещо.
До момента единствените звуци в старата шахта сто фута под земята беше дишането ми, туптенето на сърцето ми и по-слабото тиктакане на часовника ми. Но непознатият звук ме накара да обърна глава и да погледна в тъмнината.
Заслушах се, затаил дъх с полуотворена уста, а сърцето ми удряше като чук. Нищо. Бавно посегнах към фенерчето и осветих дългия тунел. Все още нищо. Загасих светлината и зачаках. Минутите се точеха. После го чух отново — леко изшумоляване, нещо, което се движеше предпазливо, отместване на камъче — остри, свирепи звуци в тишината. Звуци, които не биха се чули никъде другаде, освен в тази шахта, където дори и падането на перо на земята би нарушило покоя.
Докоснах бутона на фенерчето. Лъчът се вряза в мрака както бръснач в плътта.
За части от секундата видях нещо, което изглеждаше като две светещи искри — навярно очи на животно. После искрите изчезнаха и аз се мъчех да се изправя на колене, навеждах се напред, взирах се и се опитвах да ги различа.
Ще видиш, че ме бива да уреждам стари сметки.
Заслужаваше отличен. Тези няколко секунди бяха най-тежките, които някога бях преживявал, и мисълта, че опасността не е преминала, предизвика прималяване в стомаха ми.
Запалих друга цигара и не загасих фенерчето. Реших, че ще го оставя да свети, докато се изтощи, и после ще мисля какво да правя. Светлината ми даваше сигурност, че това, което се криеше в тъмнината, щеше да стои на разстояние от мен.
Седях и пушех. Чувах туптенето на сърцето си и се мъчех да измисля как да измъкна халката. Но мозъкът ми сякаш беше обвит в памук. Мислите ми препускаха в тъмнината, изпълнени със страх и напълно безполезни.
Тогава отново видях червените въглени — точно зад мястото, докъдето стигаше светлината на фенерчето. Не помръдвах и не откъсвах очи от двете огнени топчета, които висяха в тъмнината и ме наблюдаваха.
Минутите продължаваха да се точат. Не можех да преценя дали се приближаваха, или си въобразявах. Просто чаках застинал, вцепенен и уплашен. Задържах дъха си колкото можех и дишах тихо през устата, когато чувствах, че се задушавам.
Те се приближаваха — изключително предпазливо и бавно — и животното започна да придобива очертания. Успях да различа нещо, което ми заприлича на главата на пор, и гладък, заоблен гръб. Продължавах да стоя неподвижно. Единият ми крак беше изтръпнал, но не му обръщах внимание. Исках да разбера с какво ми предстоеше да се сблъскам. Не ми се наложи да чакам дълго. През лъча на фенерчето премина плъх. Не обикновен плъх, а чудовище — плъх, който се среща само в кошмарите, голям почти колкото котка, дълъг над два фута.
Дойде към светлината вече не толкова предпазливо. Гледаше ме, а лъскавата му кафява козина блестеше на силната светлина на фенерчето. До ръката ми имаше голям камък. Пръстите ми посегнаха към него. Плъхът спря. Сграбчих камъка и го хвърлих. Чу се изшумоляване и той изчезна, много преди камъкът да стигне до мястото, където стоеше.