— Вик!
— Тук съм! — отговорих с дрезгав глас.
В отсрещния край на тунела видях тънък лъч светлина.
— Идвам.
Гласът на Пола — най-сладкият звук, който някога съм чувал.
— Насам. Внимавай, има плъхове.
— Идвам.
Светлината се движеше неотклонно към мен и ставаше по-ярка. След около минута Пола падна на колене пред мен и ми хвана ръцете.
— О, Вик!
Въздъхнах дълбоко, разтресох се и се опитах да й се ухиля, но лицето ми беше вкаменено.
— Пола! Господи! Радвам се да те видя. Как се озова тук?
Ръката й докосна лицето ми.
— Ще изчакам. Ранен ли си?
Повдигнах ръка. От китката ми бликаше кръв. Ако не бях вързал кърпата на врата си, животното щеше да ми разкъса гърлото.
— Няма нищо. Един плъх ме хареса.
Свали белия си копринен шал и превърза стегнато раната.
— Наистина ли беше плъх?
— Да. Убих го. Зад теб е.
Тя хвърли бързо поглед през рамо. Лъчът от фенерчето й освети животното. Нададе сподавен вик и дъхът й секна.
— Ааа! Има ли още?
— Един-два. Този беше особено настойчив. Учуди ли се, че гласът ми звучеше изплашено?
Тя се приближи и се втренчи в плъха, а после се отдръпна и потрепери.
— Огромен е. Хайде да се махаме оттук.
— Прикован съм с верига към стената. Така си представя Барът разчистването на стари сметки.
Докато разглеждаше веригата, аз й разказах накратко какво се беше случило.
— Имам пистолет, Вик. Мислиш ли, че можем да простреляме една от тези халки?
— Нека да опитаме. Дай ми го и се дръпни настрана. Куршумът може да рикошира.
Тя сложи малкия си пистолет в ръката ми и се отдалечи в тунела. Третият изстрел разкъса халката. Звукът от стрелбата ме оглуши.
Бавно и мъчително се изправих на крака. Пола се върна и ме подкрепи.
— Ще се оправя. Просто съм се схванал — започнах да куцукам, за да възстановя кръвообращението си. — Още не си ми казала как попадна тук. Откъде разбра, че съм в мината?
— Обади се някаква жена. Не се представи, а само каза: „Ако искате да спасите Малой, трябва да побързате. Откараха го в мината Монте Верде.“ Затвори, преди да успея да попитам коя е и откъде знае. Грабнах фенерче и пистолет и подкарах като луда насам. — Пола печално поклати глава. — Трябваше да се свържа с Мифлин, но буквално си загубих ума, Вик. Не си спомням какво си помислих.
— Няма нищо. Ти си тук, а аз съм свободен. Всичко останало е без значение.
— Не е така. Бродих из тази ужасна мина с часове. Ако не те бях чула да викаш, нямаше да разбера къде си. Не можеш да си представиш какво е тук. Всички тунели си приличат.
— Ще те изведа. Хайде, нека да опитаме.
— Какво е това? — тя се взираше в купчината от парцали и кости.
— Лут Ферис — отвърнах и вцепенен се приближих до останките. Осветих ги с фенерчето. Дори и черепът беше оглозган. В средата на челото имаше малка дупка. — Значи са го застреляли. Чудя се защо.
Разгледах остатъците от дрехите и намерих кожен портфейл. В него имаше регистрационен талон на кола на името на Лут Ферис, две банкноти по пет долара и снимка на момиче, на която разпознах мисис Ферис. Върнах портфейла на мястото му и се изправих.
— Ще се наложи да доведем Мифлин.
Пола беше вперила поглед в купчината от кости.
— Дали плъховете са го направили? — попита тя с тих, ужасен глас.
— Е, нещо го е направило. Хайде да вървим!
Тя се взря уплашено в тъмнината.
— Не мислиш ли, че ще тръгнат след нас, Вик?
— Не. Едва ли ще си направят труда. Хайде!
Отправихме се надолу по тунела. Светех с фенерчето си. Лъчът беше слаб, но ни предстоеше да вървим дълго и щяхме да използваме фенерчето на Пола по-късно.
Когато бяхме изминали половината разстояние, стигнахме до друг тунел, който завиваше наляво. Спомних си, че Дедрик се беше отправил в тази посока.
— Оттук — казах аз.
— Защо не продължим направо?
— Дедрик зави наляво.
Завихме наляво и повървяхме около сто ярда. В края тунелът се пресичаше от друг.
— А сега накъде?
— Ще хвърляме чоп. Тръгваме натам, накъдето ти се падне на теб.