— Надясно.
Свихме надясно. Теренът беше неравен и след като вървяхме няколко минути, осъзнах, че слизаме.
— Чакай. Тази част на тунела върви надолу. А ние би трябвало да се изкачваме. По-добре е да се върнем и да тръгнем наляво.
— Сега разбра ли какво имам предвид? — гласът й беше нервен — за първи път го чувах да звучи така. — Ето какво се случи с мен. Лутах се с часове.
— Хайде!
Върнахме се до пресечката и продължихме направо. Бяхме вървели може би петнайсет минути, когато пред нас се изпречи масивна скала.
— Едва ли ще се справиш по-добре от мен — заяви Пола, останала без дъх.
— Не се стягай! — Малко се притеснявах за нея. Обикновено се държеше спокойно и невъзмутимо. В момента ми се струваше, че е на ръба на истерията. — Може би в обратната посока тунелът слиза, а после се качва. Ще пробваме.
— Луда съм, че дойдох тук сама! — тя ме хвана за ръката. — Защо не взех Мифлин? Загубени сме, Вик. Със седмици можем да върви така.
— Хайде! — извиках рязко аз. — Не губи време да дрънкаш глупости. След десет минути ще бъдем навън.
Тя се опита да се стегне и когато отново заговори, гласът й беше по-спокоен.
— Съжалявам, Вик, объркана съм. Ужасявам се от мисълта, че съм заровена под земята. Чувствам се като погребана.
— Знам. А сега се вземи в ръце. Почнеш ли да се самосъжаляваш, свършено е с теб. Хайде, детето ми.
Прегърнах я и ние отново тръгнахме.
Тунелът се спусна стръмно, а после започна да се издига към нещо, което приличаше на черна бездна.
Изведнъж фенерчето ми изгасна.
Пола ме стисна за ръката, задушавайки вика си.
— Спокойно. Запали твоето. Моето се изтощи. Чудя се как издържа толкова много.
Тя ми подаде фенерчето си.
— Да побързаме, Вик. И моето няма да свети дълго.
— Длъжно е да свети.
Продължавахме да вървим. Ставаше все по-задушно. На всичко отгоре, таванът на тунела се прихлупваше все повече и повече с всяка крачка, която изминавахме. Изведнъж Пола спря.
— Това не е пътят! — тонът й беше рязък. — Сигурна съм. Да се връщаме.
— Трябва да е. Дедрик зави наляво в края на тунела. Наблюдавах го. Хайде да погледнем малко по-надолу.
— Страх ме е, Вик.
Отдръпна се назад. Чувах бързото й дишане и осветих лицето й. Беше пребледняла, а очите й блестяха безумно.
— Не издържам повече! Връщам се. Не ми стига въздухът!
И аз едва дишах. Нещо стягаше гърдите ми. Борех се за всяка глътка въздух.
— Още стотина ярда. Ако не стигнем доникъде, ще се върнем.
Хванах ръката й и започнах да я тегля. След около петдесет ярда имаше друга пресечка. Въздухът Вече беше много лош.
— Ето — казах аз. — Бях сигурен, че ще се появи нещо. Ще тръгнем надясно. Ако тунелът слиза надолу, ще опитаме В обратната посока.
Тя тръгна с мен.
Всеки тунел, до който стигнехме, приличаше изцяло на останалите. Може би обикаляхме В кръг, макар и да ни се струваше, че напредваме.
Движехме се в тъмнината. Ставаше все по-трудно да вървим. Краката ми бяха тежки и с усилие ги повдигах. На Пола не й стигаше въздухът и аз трябваше да я подкрепям. Най-накрая тунелът престана да се спуска надолу. Не бях сигурен, но ми се струваше, че се издига нагоре.
— Убеден съм, че сме на прав път — изрекох, задъхвайки се. — Вървим нагоре.
Тя се облегна още по-силно на мен.
— Въздухът е ужасен. Не съм в състояние да продължа.
Прегърнах я и я бутнах напред. Таванът на тунела се снишаваше. Трябваше да наведем глави. След двайсетина ярда се приведохме на две.
Вече не можехме да си поемем дъх. Спряхме.
— Трябва да се върнем, Вик!
Откъсна се от мен и се отправи в обратната посока, като непрекъснато залиташе. Тръгнах, препъвайки се след нея, и я завъртях рязко.
— Не се дръж като глупачка, Пола! Съвземи се. Изпадаш в паника.
— Знам — тя се притискаше към мен. — Не мога да се овладея. Сигурно е от тази ужасна тъмнина.
Държеше се за мен и аз усещах, че трепери.
— Хайде да седнем за малко. Ще излезем оттук, стига да запазиш спокойствие.
Седнахме и изведнъж осъзнахме, че въздухът на пода на тунела беше много по-чист. Бутнах я назад и легнах до нея.
След няколко минути стягането в гърдите и тежестта в краката ми изчезнаха.
— Така е по-добре.