— Да — тя се поизправи и махна косата от лицето си. — Държах се отвратително. Съжалявам. Ще се опитам да не се повтори.
— Няма нищо — отвърнах аз и хванах ръката й. — Страдаш от клаустрофобия. Ще ти мине. Искаш ли да тръгваме? Ще попълзим. Дръж носа си близо до земята. Аз ще вървя напред.
Пълзяхме върху неравната земя, която жулеше ръцете и коленете ни. След малко се наложи отново да спрем. Потях се и дъхът ми стържеше гърлото. Пола падна до мен, съвсем изнемощяла.
— Наистина ли мислиш, че ще излезем? — попита тя почти беззвучно.
— Да. Ще излезем — но гласът ми не звучеше убедително. — Ще починем малко и ще продължим.
Вече осъзнавах, че Дедрик не е минал по този път. Изглежда, бяхме направили погрешен завой. Мисълта, че ще останем в тази мина още дълго време, беше започнала да ми къса нервите.
Изведнъж Пола ме сграбчи за ръката.
— Какво е това?
Заслушах се.
Някъде в мината, нямах представа близо или далеч, се чуваше звук, който напомняше за дъждовни капки и тихо шумолене на сухи листа.
— Какво става, Вик?
— Нямам представа.
— Прилича на дъжд.
— Не може да бъде. Не мърдай!
Седяхме неподвижно и се ослушвахме.
Ромонът се приближаваше — звук от хиляди малки космати крака, тичащи по каменистата земя. Разбрах откъде идваше шумоленето. Вече го бях чувал, само че не беше от едно или четири животни, а от стотици.
Плъховете се бяха задействали.
Скочих на крака.
— Хайде! Да видим колко бързо можеш да бягаш.
— Какво има? — изправи се, пълзейки, тя.
Сграбчих ръката й.
— Плъхове! Тръгвай. Не се страхувай. Ще ги изпреварим.
Тичахме сгънати на две в тунела. Трополенето зад нас се засили. Продължавахме слепешката. Спъвахме се в камъни, удряхме се в грапави стени, но запазвахме скоростта. Тунелът изви надясно. Зад ъгъла разбрахме, че можем леко да повдигнем глави. След няколко ярда стана възможно да стоим изправени.
— Побързай! — подканих я аз и увеличих темпото, влачейки я след себе си.
Вече се вървеше по-лесно. Напредвахме, задъхани, тичахме с невиждащи очи в тъмнината. Тунелът изглеждаше безкраен. Изведнъж Пола залитна и щеше да падне, ако не се бях обърнал, за да я прихвана. Облегна се на мен, хлипайки, останала без въздух.
— Свърших! — простена тя. — Не мога повече!
— Можеш и ще го направиш.
Обхванах я с ръка и я бутнах напред, но бяхме изминали само няколко ярда, когато коленете й се огънаха и тя се свлече на земята.
— Дай ми една минута. Ще се оправя. Искам само една минута.
Облегнах се изтощен на стената, наострил уши, и се мъчех да овладея затрудненото си дишане. Трополенето не се чуваше, но знаех, че едва ли ще ни дадат дълга отсрочка.
— Време е да тръгваме.
В далечината трополенето отново се долавяше. Пола се изправи, залитайки.
— Хайде — казах аз, прихванах я и, олюлявайки се, затичах бавно и тежко.
След малко дишането на Пола се нормализира и тя хукна. Звукът зад нас беше застрашително близо. Може би подтиквани от скърцането и тупуркането успяхме някак си да увеличим скоростта. Стигнахме до следващата пресечка и без да се замисля, завих надясно, дърпайки. Пола след себе си. Втурнахме се по дълъг, висок тунел.
Тунелът започна да се стеснява. Осветих го с фенерчето, за да видя накъде отиваме. Пред нас се издигаше арка, която представляваше дупка в стената.
— Влизай! — казах задъхано, бутнах я през арката и, олюлявайки се, се вмъкнах след нея. Озовахме се в голяма, висока пещера. Осветих стените с фенерчето и забелязах огромна купчина от дървени сандъци, наредени в средата на пещерата.
Пола извика:
— Няма изход, Вик!
Беше права. Бяхме попаднали в затворено пространство. Нямаше спасение. Не можехме да се върнем. Плъховете се носеха отвън в тунела.
— Бързо! Ще препречим входа със сандъците. Това е единственият ни шанс.
Втурнахме се към купчината, сграбчвахме по един сандък, довличахме го до входа, хвърляхме го и се връщахме за друг. Бяхме наредили първия ред, когато подушихме плъховете.
Имаше нещо страховито и мъртвешко в миризмата, която нахлу в пещерата с приближаването на топуркащите крака.
— Бързай колкото можеш!
Сграбчих два сандъка, повлякох ги по пода и ги метнах върху другите. Докато Пола тичаше да вземе следващия сандък, аз насочих лъча на фенерчето към тунела. От гледката кръвта ми се смрази.