Не му обръщах внимание какво прави. Гледах Мери Джеръм — последния човек, който очаквах да намеря в тази хижа.
Беше облечена в каубойска риза в червено и жълто и яркожълти панталони от рипсено кадифе, а тъмната й коса беше скрита под червена копринена кърпа. Лицето й изглеждаше по-бледо и по-изпито, откакто я бях видял предния път, но все още беше приятна за гледане.
— Здравей — казах аз, — може и да не ми повярваш, но те търсих навсякъде.
— По-тихо, приятелче! — изсъска Джо. — Никой не те е карал да държиш реч. Седни и млъкни.
Опря пистолета в гръбнака ми и ме бутна към едно кресло, обърнато към огъня.
Седнах.
— Къде го откри? — попита Мери Джеръм.
Джо й се ухили, очевидно страшно доволен от себе си.
— Беше в мината. Видяхме го да излиза от горния тунел. Хукна през пустинята, но го настигнахме.
— Сам ли беше?
— Да, разбира се.
— Защо тогава е тръгнал към пустинята?
Джо се намръщи и прокара пръсти през късата си, къдрава коса.
— Какво имаш предвид?
— Ако е искал да избяга, щеше да побегне към магистралата, нали? — попита търпеливо тя.
Лицето на Джо загуби оживеното си изражение. Обърна се и ми се озъби:
— Какви си ги забъркал, човече? Не беше ли сам?
— Не естествено. С мен беше едно момиче. Отиде за ченгетата.
Мери примирено повдигна рамене.
— За нищо не ставаш, Джо — изрече презрително тя. — Объркваш всичко, с което се захванеш.
— По дяволите! — изръмжа Джо и лицето му почервеня. — Откъде можех да знам?
— Както и да е. Но смятам, че трябва да направиш нещо.
— Да — нацупи се той и ме изгледа свирепо. — Хубава работа! Това означава, че трябва да се върна в онази проклета мина. Ще се погрижиш ли за него?
Мери кимна.
— Бъди спокоен. Побързай, Джо.
— Да ти оставя ли пистолета?
Мери Джеръм взе тежкото оръжие и го обхвана здраво.
— Тръгвай, Джо.
Той ме погледна.
— Недей да си мислиш, че не знае как да си служи с него.
Джо излезе от хижата.
Чух го как гази през храстите надолу по хълма. Щеше да му отнеме най-малко половин час, за да стигне до мината.
По това време Мифлин вече щеше да е там.
Мери Джеръм се отмести от огъня и седна в едно кресло срещу мен, но в далечния край на стаята. Сложи пистолета в скута си и се отпусна назад, подпирайки глава на облегалката.
Обмислих възможността да се втурна към нея, но реших, че не ме чака нищо друго, освен куршум в главата.
— Струва ми се, че отдавна не сме се виждали — заявих аз. — Ти ли каза на Пола, че съм в мината?
— Да. И аз не знам защо. Май започвам да се размеквам — гласът й прозвуча уморено.
— Кой е този Джо? Твой приятел?
— Не съвсем — вдигна глава и се взря в мен. — Изгаряш от желание да ми задаваш въпроси, нали? Е, добре. Вече не се правя на интересна. Изчезвам. Смятах, че ще се справя с Джо. Оказа се обаче, че не мога.
— Хайде да духнем заедно.
Мери поклати глава.
— Изключено. На Джо няма да му хареса, а и аз не бих си позволила да постъпя така с него. Ще изчакаме малко. Ако не се върне, ще тръгнем.
— Ами ако се върне? — попитах и предпазливо се придвижих към ръба на стола. — Какво ще стане с мен?
Сви рамене.
— Той няма да ти направи нищо лошо. Джо не е такъв човек. Ще те държи тук, докато е готов да замине. Излишно е да се притесняваш — вдигна пистолета и го насочи към мен. — Седни и се отпусни. Оставаш тук, докато дойде Джо.
Не се тревожех много, защото бях почти сигурен, че Джо няма да се върне.
— А каква е твоята роля в пиесата?
Тя се усмихна горчиво.
— Не се ли сещаш? Аз съм жената на Лий.
Отново се придвижих напред на стола и вперих поглед в нея.
— Жената на Дедрик?
— Чу ме добре.
— Но той е женен за Сирийна Маршланд.
— Първо се ожени за мен — посегна към пакета с цигари, запали една и се втренчи намръщено в огъня. — Лий е в състояние между другото да извърши и нещо дребно като например двуженство.
— Имаш предвид, че бракът му със Сирийна е незаконен?
— Да. Тя, разбира се, тогава не знаеше, но сега знае — Мери отново се усмихна горчиво.