Приближих се до него. Той спря и се отдръпна зад рамката на вратата.
— Опердашихме ги, приятелче! — възкликна той. — И петимата. Какво ще кажеш да се втурнем към храстите, преди останалите да дотърчат.
Мери дойде при нас.
— Хайде — заявих аз. — Това е единственият ни шанс. Мак ще излезе първи, а после ти. Аз идвам след вас. Бягайте към храстите. Готова ли си?
Тя кимна.
— Тръгвайте!
Мак излетя през вратата към гъстия шубрак.
IV
Лежахме в тъмнината на храстите на доста голямо разстояние от хижата и се взирахме в долината. По хълмовете нищо не помръдваше, нямаше стрелба, нито се чуваха гласове.
Мак потърка лицето си с ръка и сви рамене. Сега пустинята беше студена и вятърът, идващ от хълмовете, хапеше.
— Мълчат си — каза тихо той.
— Да. — Взех наполовина изпразненото шише с ром от него и го предложих на Мери. — Пийни си малко, преди този човек да го е пресушил.
Тя поклати глава.
— Добре съм.
Наклоних шишето и алкохолът опари гърлото ми. Това не беше моята представа за питие, но вършеше работа в студа.
— Мисля, че можем да продължим — заявих аз. — Няма смисъл да лежим тук, след като никой не идва насам.
— Смяташ ли, че са се върнали в мината? — попита Мери.
— Може би. Хайде да отидем да видим. Той сигурно е решил да вдигне цигарите, вместо да загуби още хора. Ако имаме късмет, ченгетата ще го пресрещнат.
— Стига да не е заловил момичето — обади се Мак и се изправи на крака.
— Да тръгваме.
Поведох ги, като вървях бързо, но се прикривах. Не исках да рискувам. Пътят се спускаше надолу. Пред нас храстите започнаха да се разреждат и хълмът постепенно се сливаше с долината. Оставаха ни още около петдесет ярда, за да стигнем до равната, открита част на пустинята.
Спряхме и огледахме терена. Лунната светлина се отразяваше в пясъка. На половин миля можеше да се забележи всяко движение.
— Ако все още са на хълма, ще ни застрелят в гръб — промърмори Мак. — Ще пробваме ли?
— Да. Двамата останете тук. Ако нищо не ми се случи, последвайте ме.
— Умираш да си създаваш неприятности — каза Мак и ме потупа по гърба.
Мери заяви със спокойния си, делови тон:
— Едва ли са горе. Мисля, че са отишли в мината.
Надявах се, че е права. Спуснах се по полегатия склон към пясъка. Хукнах, криволичейки с приведени рамене. Напредвах бързо. Нищо не се случи. Изминах неколкостотин ярда, спрях и се обърнах. Мак и Мери тичаха след мен. Изчаках ги да ме настигнат.
— В мината са. Раздалечете се и не спирайте. Залегнете, ако започнат да стрелят.
Побягнахме по неравния пясък към мината. От време на време почивахме, но аз непрекъснато ги пришпорвах. Притеснявах се за Пола. Чудех се дали е успяла да се измъкне. Тишината ме тревожеше. Ако Мифлин беше пристигнал, щяха да се чуват изстрели.
След малко полегатият ръб на кариерата се показа. Дадох им знак да спрат и да се приближат към мен.
— Оттук нататък ще изминем пътя пълзешком. Барът сигурно е сложил пост. Не бива да налетим на него. — Продължих, обръщайки се към Мери: — Ти ще бъдеш най-отзад. Остави всичко на нас с Мак.
Отново потеглихме, вече съвсем бавно, използвайки всяка възможност за прикритие, без да вдигаме шум.
Мак изведнъж посочи с пръст и аз различих главата, очертана на хоризонта, преди човекът да коленичи зад храста. Гледаше към нас.
Мак доближи устни до ухото ми:
— Този е само за мен. Участвал съм в охранителен отряд. Точно по моята част е.
Кимнах и го видях как запълзя към поста, заобикаляйки го.
Мери се плъзна по пясъка и легна до мен. И тя беше забелязала главата на хоризонта. Чакахме. Не се случи нищо и аз започнах да се чудя какво е намислил Мак.
Изведнъж човекът се изправи леко и погледна към нас. Представляваше прекрасна мишена на фона на пясъка и на лунната светлина. После се задави и заби лице в земята.
Мак ни махна и отново изчезна зад дюната. Запълзях и дадох знак на Мери да ме последва.
— Нищо не разбра — прошепна Мак, когато се приближих до него. — Вече ми става забавно.
Стигнахме до ръба на кариерата и погледнахме надолу.