— Навярно заради парите. Пък и кой, освен теб, нарича това, което правиш, работа?
Вървяхме безшумно по терасата и си шепнехме. Когато наближихме осветения прозорец, му дадох знак да млъкне. Бутна ме леко, за да ми покаже, че трябва да продължа напред.
Подчиних се, а той ме наблюдаваше. Когато стигнах до отворения прозорец, надникнах в дългата стая, обзаведена в мексикански стил с дебели килими на пода, седла и юзди, окачени по стените, и големи, удобни канапета до прозорците и пред огромната празна камина.
На масата стоеше телефонът и недокосната чаша с уиски, навярно разредено със сода. Угарка от цигара беше паднала от стъкления пепелник и беше обгорила силно излъсканата повърхност на масата.
В стаята нямаше никой.
Кимнах на Кърман.
— Доста пищно — заяви той, надничайки зад рамото ми. — Представяш ли си да живееш в подобна къща. А сега как ще действаме?
Влязох в стаята. Угарката ме разтревожи, както и уискито, от което никой не беше пил.
Кърман ме последва бавно и заобиколи едно от канапетата пред камината, за да разгледа мексиканското седло, висящо на стената. Направи две крачки, а после се сепна и от рязкото спиране косата му падна върху очите.
— Господи!
Бързо минах покрай канапето.
Мъж в черна униформа на шофьор лежеше на гръб. Не трябваше да го докосвам, за да се убедя, че е мъртъв. В средата на челото му зееше алена дупка, а мексиканският килим, върху който беше паднал, изглеждаше пропит с кръв. Жълтеникавокафявите му ръце бяха вкочанени, а пръстите му приличаха на щипки. Дребното му кафяво лице беше изкривено в гримаса на ужас.
— И таз хубава! — каза сдържано Кърман. — Адски ме изплаши.
Наведох се и повдигнах подобните на щипки пръсти. Все още бяха топли. Ръката падна на килима, след като я пуснах. Беше умрял скоро.
— Нещата изглеждат зле, що се отнася за Дедрик — отбелязах аз. — Сигурно са пристигнали, докато е говорел с мен.
— Мислиш ли, че са го отвлекли?
— По всичко личи. Повикай полицията, Джак. Нищо не можем да направим. Знаеш как реагира на нашата намеса Брандън. Ако сметне, че сме тършували из къщата, губейки време, ще вдигне голяма шумотевица.
Кърман посегна към телефона, но спря, наведе на една страна глава и се заслуша.
— Сякаш идва някаква кола.
Излязох на терасата.
Наистина към къщата се приближаваше кола, и то бързо. Чувах рева на мощния мотор и воя на гумите, докато колата вземаше завоите на алеята.
— Изчакай малко — казах му аз.
Вече се виждаха предните фарове сред дърветата. След миг колата обърна и спря на няколко ярда от буика.
Тръгнах по терасата и когато стигнах до стълбите, водещи към градината, от колата слезе момиче.
На оскъдната, неясна светлина на луната и на смесения блясък на габаритите на трите коли, успях да видя, че беше високо, слабо и без шапка.
— Лий… — тя замълча, вдигайки очи към мен. — Ти ли си, Лий?
— Оказва се, че мистър Дедрик не си е вкъщи — отвърнах аз и заслизах по стълбите, за да се приближа до нея.
Чух как дъхът й спря и тя леко се обърна, като че ли се канеше да побегне, но се овладя и ме погледна.
— Кой… Кой сте вие?
— Името ми е Вик Малой. Мистър Дедрик ми се обади преди около половин час. Помоли ме да дойда тук.
— О! — гласът й прозвуча изненадано и тревожно. — И казвате, че го няма?
— Така изглежда. Светлината, която виждате, е единствената. Той не е в стаята. Останалата част от къщата е тъмна.
Вече бях достатъчно близо, за да добия бегла представа за външността й. Беше тъмнокоса, млада, облечена в официална рокля. Останах с впечатление, че е красива.
— Но той би трябвало да е тук — заяви рязко тя.
— Мога ли да попитам коя сте вие?
За миг се поколеба, а после отвърна:
— Мери Джеръм, секретарката на мисис Дедрик.
— Страхувам се, че ще останете неприятно изненадана от това, което ще ви съобщя. Шофьорът на мистър Дедрик е вътре — махнах с ръка към осветения прозорец. — Мъртъв.
— Мъртъв?
Забелязах, че настръхна.
— Прострелян е в главата.
Наклони се напред и аз помислих, че ще припадне. Хванах я за ръката и й помогнах да се задържи на крака.
— Не бихте ли искали да седнете в колата за малко?
Тя се отскубна от мен.