Втурнах се наред, изкачих се, вземайки по три стъпала наведнъж, и стигнах до коридора в момента, в който още един вик долетя от осветената врата в края му.
Изтичах, спрях пред вратата и надникнах в стаята на Дедрик.
Сирийна се беше надвесила над леглото и неистово го буташе за рамото, а той лежеше спокойно и тихо на леглото.
— Лий! — пищеше тя. — Какво направи! Лий! Скъпи! Кажи нещо!
Влязох бързо в стаята. От беглия поглед към мъжа в леглото се уверих, че е мъртъв. Едната страна на главата му беше смазана и кръвта се стичаше по лицето върху бялата риза.
Хванах Сирийна за ръката и й извиках рязко:
— Стига! Не можеш да направиш нищо.
Завъртя се рязко и се взря в мен. Лицето й беше пребледняло, а очите й блестяха от ужас. Започна да пищи, вдигна ръце и се опита да ме отблъсне, но очите й се обърнаха и тя припадна в ръцете ми.
Внимателно я сложих на пода и се надвесих над мъртвия.
Автоматичен колт лежеше върху леглото до дясната му ръка. От дулото му все още излизаше дим. Върху лицето му беше застинала усмивка на ужас и върху кожата му се виждаха обгарянията от барута.
— Какво се е случило?
Обърнах се.
На вратата беше застанал Уодлок в избелял червен халат, с щръкнала коса.
— Застрелял се е — отвърнах рязко. — Хайде да махнем мисис Дедрик оттук.
Наведох се над нея, повдигнах я и я изнесох от стаята.
Уодлок стоеше встрани, а старото му посивяло лице потрепваше.
Свалих Сирийна по стълбите, вкарах я във всекидневната и я сложих на канапето.
— Отворете прозорците, за да влезе въздух — казах на Уодлок, който запали лампата.
Докато той ги отваряше, аз сипах уиски и се върнах при Сирийна. Когато коленичих, тя отвори очи.
— Спокойно. Пийни малко от това.
Блъсна ръката ми и се повдигна леко.
— Лий.
— Виж какво, не можеш да му помогнеш. Никой не може да му помогне. Успокой се.
Отпусна се на възглавницата и закри с ръце лицето си.
— Лий, защо го направи? — простена тя. — Скъпи мой, защо го направи?
Уодлок се приближи и я погледна безпомощно.
— Обадете се в полицията — наредих му аз. — Обяснете какво се е случило и стойте настрана.
— Не разбирам — объркано отвърна той. — Какво правите вие тук?
— Няма значение. Повикайте полицията.
Понечи да каже нещо, но промени решението си и бавно излезе от стаята. Чух го да се качва по стълбите.
— Изпий уискито — обърнах се аз към Сирийна. — Нужно ти е. Хайде. Полицаите няма да бъдат любезни, когато разберат, че си го укривала.
Тя взе уискито, изпи част от него, потрепери и остави чашата.
— Защо? Той ме накара да му обещая, че няма да го издам. Върна се преди два дни. Избягал е от похитителите си. Твърдеше, че ще го убият, ако научат къде е. Не ми позволи да споделя дори с Уодлок.
— Каза ли ти кой го е отвлякъл?
— Барът и Перели — отвърна задъхано тя. — Барът наел Перели, защото Лий искал да издаде миналото му.
Точно това не исках да чуя.
— Сигурна ли си, че спомена за Перели?
Забелязах леко движение на терасата и си помислих, че Мифлин е пристигнал.
Тя извърна глава.
— Каква полза имам да си измислям?
Отидох до прозореца. Мифлин, Пола и Мери Джеръм стояха отвън. Кимнах на Мифлин и дадох знак на Пола и Мери да изчакат.
Мифлин влезе във всекидневната като котка върху гореща печка.
Сирийна бързо се обърна и впери поглед в него.
— Дедрик е горе — казах на Мифлин. — Мъртъв е. Самоубийство.
Мифлин изпъшка и бързо се отправи към вратата. Видях го как тръгна нагоре по стълбите.
— Как… как се озова той тук? — попита Сирийна и вдигна ръка към гърлото си.
— Предполагах, че Дедрик е тук. Видях го през прозореца и се обадих на Мифлин.
— Ти… ти си използвал този телефон?
Кимнах.
— Значи Лий е подслушвал. Ето защо той… той се застреля.