Загубили сме човечността си.
Увивам одеялото около раменете си, свивам се в пашкула на треската, изтезаваща тялото ми. Ужасявам се от загубата на самоконтрол. Не мога да се овладея.
Внезапно ръката му се озовава върху гърба ми.
Допирът му прогаря кожата ми през пластовете материя и вдишвам толкова рязко, че белите ми дробове блокират. Впримчена съм в стълкновение на безброй смутни вълни, толкова жадна
Не искам да се страхува от мен.
— Ей! — Гласът му е нежен, толкова нежен, толкова нежен. Ръцете му са по-силни от всички кости в тялото ми взети заедно. Той придърпва повитото ми тяло към гърдите си и аз се разбивам на парчета. Две-три-четири-петдесет хиляди парчета от някакво чувство пронизват сърцето ми, сетне се разтапят на капки топъл мед, облекчаващ раните в душата ми. Одеялото е единствената преграда помежду ни, а той ме притиска по-близо, по-плътно, по-силно към себе си, докато не започвам да усещам туптенето в дълбините на гърдите му и стоманените му ръце около тялото ми не скъсват всички нишки на напрежението в крайниците ми. Топлината му разтапя ледените висулки, пробождащи ме отвътре, и аз се топя, топя се, топя се, клепачите ми затрепкват бурно, но накрая се затварят, и тихи сълзи рукват по лицето ми, и решавам, че единственото нещо, което искам да замразя във времето, е прегръдката му.
— Всичко е наред — прошепва той. — Ще се справиш.
Истината е завистлива, злобна господарка, която никога не спи — това искам да му кажа. Нищо не е наред.
Впрягам всяка рухнала частица от тялото си, за да се отдръпна от него. Налага се.
— Джулиет…
— Не м-може да ме докосваш. — Дишането ми е повърхностно, трудно ми е да преглъщам, пръстите ми треперят така силно, че решавам да ги свия в юмрук. — Не може да ме докосваш. Не може. — Очите ми са вторачени във вратата.
Той скача на крака.
— Защо не?
— Просто не може — проронвам към стената.
— Не разбирам… защо не искаш да говориш с мен? Седиш в ъгъла по цял ден, пишеш в тефтерчето си и гледаш навсякъде, но не и към лицето ми. Имаш толкова много да споделиш с лист хартия, а аз съм тук, но не искаш дори да ми обърнеш внимание. Джулиет, моля те… — Той се пресяга към ръката ми и аз се извръщам. — Погледни ме поне. Няма да те нараня…
Не ме помниш.
— Не знаеш коя съм. — Гласът ми е спокоен, равен; крайниците ми — вкочанени, ампутирани. — Живеем заедно от две седмици и си мислиш, че ме познаваш, но всъщност не знаеш нищичко за мен. Може и наистина да съм луда.
— Не си — процежда той през стиснати зъби. — Сама знаеш, че не си.
— Тогава може би ти си лудият — казвам предпазливо, бавно. — Защото единият от нас със сигурност е.
— Не е вярно…
— Кажи ми защо си тук, Адам. Какво правиш в психиатрична болница, щом мястото ти не е тук?
— Задавам ти същия този въпрос още откакто пристигнах.
— Може би прекаляваш с въпросите.
Чувам тежката му въздишка. Засмива се горчиво.
— Двамата с теб сме единствените живи хора в това място, а ти искаш да отблъснеш и мен?
Затварям очи и се съсредоточавам върху дишането си.
— Може да говориш с мен. Просто не ме докосвай.
Седем секунди мълчание се вливат в разговора ни.
— Ами ако искам да те докосна?
Петнайсет хиляди нюанса на недоумението дълбаят дупки в сърцето ми. Безразсъдството ме изкушава, умирам, умирам, умирам, горя за онова, което никога няма да имам. Обръщам му гръб, но не мога да задържа лъжите в гърлото си.
— Може пък аз да не искам.
От гърдите му се изтръгва дрезгав звук.
— Толкова ли те отвращавам?
Извъртам се към него, така стъписана от думите му, че се самозабравям. Той се взира в мен с каменно лице, стегнати челюсти, юмруците му се свиват и разпускат до тялото му. Очите му са две ведра с дъждовна вода: дълбоки, свежи, бистри.
Наранени.
— Не знаеш какво говориш. — Не мога да дишам.