— Май не си способна да отговориш и на най-простичкия въпрос, а? — Той поклаща глава и се обръща към стената.
Лицето ми е отливка от безизразен калъп, ръцете и краката ми са пълни с гипс. Не чувствам нищо. Аз съм нищо. Съвършено празна съм. Никога няма да помръдна. Взирам се в тънка пукнатина до едната ми обувка. Ще се взирам в нея цял живот.
Одеялата падат на земята. Светът се размива пред очите ми, ушите ми отпращат всеки звук в друго измерение. Затварям клепачи, мислите ми отплават, спомените ме блъскат в сърцето.
Познавам го.
Толкова се мъчих да го прогоня от мислите си.
Толкова се мъчих да забравя лицето му.
Толкова се мъчих да изтрия тези сини, сини, сини очи от съзнанието си, но го познавам, познавам го, познавам го, последно го видях преди три години.
Нима мога да забравя Адам?
Той обаче ме е забравил.
Седма глава
Спомням си телевизорите и камините, и порцелановите мивки. Спомням си билетите за кино и паркингите, и джиповете. Спомням си фризьорските салони и ваканциите, и кепенците за прозорци, и глухарчетата, и миризмата на току-що павирани алеи. Спомням си рекламите на паста за зъби и дамите с високи токчета, и старите мъже в бизнес костюми. Спомням си пощальона и библиотеките, и момчешките музикални групи, и балоните, и коледните елхи.
Спомням си, че бях на 10 години, когато вече не можехме да си затваряме очите за недостига на храна, и всичко стана толкова скъпо, че животът не беше по джоба на никого.
Адам не ми говори.
Май така е най-добре. Май нямаше смисъл да се надявам, че двамата можем да сме приятели, май е по-добре да си мисли, че не го харесвам, отколкото, че го харесвам прекалено много. Крие нещо голямо, може би е болка, но тайните му ме плашат. Отказва да ми сподели защо е тук. Но не е лъжа, че и аз самата съм доста потайна.
Снощи споменът за прегръдката му беше достатъчен да прогони кошмарите. Топлината на обятията му, силата на железните му ръце, придържащи всички мои парченца, облекчението от сбогуването с дългогодишната самота. Не мога да му се отплатя за този дар.
Почти невъзможно е да докоснеш Джулиет.
Никога няма да забравя ужаса в очите на майка си, мъката по лицето на баща си, страха, отпечатан по израженията им. Детето им беше е чудовище. Обладано от дявола. Прокълнато от мрака. Скверно същество. Изчадие. Лекарствата, изследванията, медицинските методи — всички се провалиха. Психологическите терапии се провалиха.
Тя е ходещо оръжие в нашето общество, казваха учителите. Никога не сме виждали подобно нещо, казваха докторите. Трябва да я махнете от дома си, казваха полицаите.
Може би за света е по-добре, ако съм заключена в килия. Може би за Адам е по-добре, ако ме мрази. Той седи в ъгъла, опрял лице в юмруците си.
Не исках да го нараня.
Не исках да нараня единствения човек, който никога не е искал да ме нарани.
Вратата се отваря с трясък и петима души влетяват в килията с пушки, насочени към гърдите ни. Адам скача на крака, а аз сякаш съм от камък. Забравям да си поема въздух. Не съм виждала толкова хора от толкова дълго време, че за момент се втрещявам. Учудвам се, че не пищя с пълно гърло.
— ГОРЕ РЪЦЕТЕ, РАЗТВОРЕТЕ КРАКАТА, ЗАТВАРЯЙТЕ СИ УСТАТА. ДА НЕ СТЕ МРЪДНАЛИ, ИНАЧЕ ЩЕ ВИ ЗАСТРЕЛЯМЕ!
Все още съм замръзнала намясто. Трябва да се раздвижа, да вдигна ръце, да разтворя крака, да си спомня как се диша. Някой прерязва гърлото ми.
Онзи, който раздава заповедите, ме блъсва в гърба с приклада на пушката си и коленете ми изпращяват, стоварвайки се върху пода. Най-сетне вкусвам кислород, но с гарнитура от кръв. Струва ми се, че Адам крещи нещо, но тялото ми е разкъсвано от агония, каквато не съм усещала досега. Напълно обездвижена съм.
— Какво не ти е ясно от изречението "ЗАТВАРЯЙ си устата"? — Поглеждам настрани и виждам дулото на пушка, тикнато на пет сантиметра от лицето на Адам.
— СТАВАЙ! — Кубинка с метално бомбе ме сритва в ребрата, светкавично, силно, кухо. Нямам какво друго да преглътна, освен сподавените вопли, задушаващи тялото ми. — Казах СТАВАЙ! — По-жестоко, по-светкавично, по-силно, още една кубинка в корема ми. Дори не мога да проплача.