Надигам се на колене и залитам към стената зад мен, после се накланям напред, мъчейки се да запазя равновесие. Вдигането на ръцете ми е по-голямо изтезание, отколкото някога съм предполагала, че бих понесла. Органите ми са мъртви, костите ми са счупени, кожата ми е същинско сито, надупчена от болезнени игли. Най-сетне идват да ме убият.
Затова са сложили Адам в килията ми.
Защото аз напускам. Адам е тук, защото аз напускам, защото не са смогнали да ме убият навреме, защото времето ми изтича, защото седемнайсетте ми години са били твърде много за този свят. Сега ще ме убият.
Винаги съм се питала как ще се случи.
Някой се смее.
— Ама че малко лайненце.
Дори не знам дали говорят за мен. Едва успявам да държа ръцете си вдигнати.
— Даже нe циври — добавя някой. — Обикновено в този момент момичетата се молят за милост.
Стените започват да се сливат с тавана. Чудя се колко ли време мога да задържа дъха си. Не разпознавам думите, не разбирам звуците, които чувам, кръвта бушува в главата ми, а устните ми са две бетонни блокчета, които не мога да отворя. Някой ме блъсва с пушка в гърба и аз се препъвам напред. Подът пропада нагоре. Краката ми се влачат в неизвестна посока.
Дано ме убият по-скоро.
Осма глава
Нужни са ми два дни, за да отворя очи.
От едната си страна виждам консервна кутия с вода и консервна кутия с храна и аз поглъщам студеното им съдържание с треперещи ръце. Тъпа болка скрибуца в костите ми, отчайваща суша прогаря гърлото ми. Като че ли нямам нищо счупено, но един поглед под тениската ми ме уверява, че болката е реална. Натъртванията са мътни синьожълти цветя, нетърпимо болезнени на допир, трудно оздравяващи.
Адам го няма.
Сама съм в празна кутия, четири стени, площ не повече от три на три метра, въздух влиза единствено през малко прозорче във вратата. Тъкмо започвам да се отдавам на мрачното си въображение, когато тежката метална врата се отваря с трясък. Страж с две преметнати през гърди пушки ме оглежда от глава до пети.
— Ставай!
Този път не се двоумя.
Дано поне Адам е в безопасност. Дано и той не свърши като мен.
— Ела с мен. — Гласът на стража е плътен и дълбок, сивите му очи — неразгадаеми.
Изглежда на около 25, има къса руса коса, ръкавите на ризата му са навити чак до раменете, по ръцете му пълзят армейски татуировки, същите като тези на Адам.
О.
Боже.
Не.
Адам се показва на входа до русия войник и махва с оръжието си към тесен коридор.
— Тръгвай.
Адам е насочил пушка към гърдите ми.
Очите му са ми чужди, замъглени и отнесени, много, много далечни.
Аз съм просто новокаин. Дърво, празен свят, всичките ми чувства и емоции са отлетели завинаги.
Аз съм нечут шепот.
Адам е войник.
Сега се взирам в него открито, всичките ми сетива са ампутирани, болката ми е далечен писък, отделна от тялото ми. Краката ми се движат напред съвсем сами; устните ми остават затворени, никога няма да измисля думи за този момент.
Смъртта ще е добре дошла раздяла със земните блаженства в живота ми.
Не знам колко време вървях, преди да ме парализира поредният удар в гърба. Примигвам срещу ярка светлина, каквато не съм зървала от толкова дълго. Очите ми започват да се насълзяват и примижавам срещу флуоресцентните лампи, осветяващи голямото помещение. Почти нищо не виждам.
— Джулиет Ферърс. — Нечий глас взривява името ми. В гърба ми е притисната тежка кубинка и не мога да вдигна глава, за да видя кой ми говори. — Уестън, намали осветлението и я пусни. Искам да видя лицето ѝ. — Командата е студена и солидна като стомана, плашещо спокойна, непринудено могъща.
Яркостта спада до ниво, което мога да понеса. Отпечатъкът от кубинката е вдълбан в гърба ми, но самата нея вече я няма. Вдигам глава и поглеждам нагоре.
Младостта му ме смайва незабавно. Едва ли е много по-възрастен от мен.
Явно е, че оглавява нещо, но нямам представа какво. Кожата му е безупречна и чиста, челюстта му — заострена и силна. Очите му са с най-бледия нюанс на смарагдовото, който някога съм виждала.
Красив е.
Несиметричната му усмивка е пресметлива, дяволска.
Седи на нещо, което навярно смята за трон, но всъщност е най-обикновен стол, разположен в предната част на празното помещение. Костюмът му е идеално изгладен, русата му коса — старателно зализана, а войниците му приличат на изпечени бодигардове.