Ненавиждам го.
— Толкова си вироглава. — Зелените му очи са почти прозрачни. — Все отказваш да сътрудничиш. Не пожела да се отнесеш любезно дори със съкилийника си.
Потрепервам неволно. Мисълта за предателството му подпалва врата ми.
Зеленоокия придобива неочаквано развеселено изражение и аз се чувствам унижена.
— Я виж ти, колко интересно. — Той щраква с пръсти. — Кент, би ли дошъл, ако обичаш.
Сърцето ми спира да бие, когато Адам изниква пред мен. Кент. Името му е Адам Кент.
Горя от глава до пети. Адам веднага се явява до Зеленоокия, но го поздравява само с рязко кимване. Явно главатарят не е толкова важен, за колкото се има.
— Сър — казва той.
Толкова много мисли се преплитат в главата ми, че не мога да развържа затягащия се възел на лудостта. Трябваше да се досетя. Бях чувала слухове за това как войниците живеели под прикритие сред обществото, докладвайки пред властите за всяка подозрителна проява. Хора изчезваха всеки ден. Никой не се връщаше.
Макар че все още не разбирам защо бяха изпратили Адам да ме шпионира.
— Явно си ѝ направил голямо впечатление.
Съсредоточавам поглед върху мъжа в стола и осъзнавам, че сакото му е окичено с малки цветни кръпки. Военни сувенири. Фамилията му е изписана на ревера: Уорнър.
Адам не отговаря. Не поглежда към мен. Стойката му е изправена, висок е метър и осемдесет, с разкошни стегнати мускули, профилът му е мъжествен и непоклатим. Същите онези ръце, които ме бяха прегръщали, сега служат като кобури за смъртоносни оръжия.
— Нищо ли няма да кажеш по въпроса? — Уорнър поглежда към Адам, кимвайки в моя посока с танцуващи в светлината, видимо развеселени очи.
Адам стисва челюсти.
— Сър.
— Разбира се. — Уорнър внезапно се отегчава. — Защо ли очаквам да кажеш нещо?
— Ще ме убиете ли? — Думите изхвърчават от устата ми, преди да съм успяла да ги обмисля, и нечие оръжие ме блъсва в гръбнака. Свличам се на пода с покрусен хленч, хъхрейки в мръсотията наоколо.
— Това не беше необходимо, Роланд. — Гласът на Уорнър е пропит с престорено неодобрение. — Навярно и аз бих се питал същото, ако бях на нейно място. — Пауза. — Джулиет?
Съумявам да вдигна глава.
— Имам предложение за теб.
Девета глава
Не съм сигурна дали го чувам правилно.
— Имаш нещо, което искам. — Уорнър продължава да се взира в мен.
— Не разбирам — отвръщам аз.
Той си поема дълбока глътка въздух и се изправя, за да прекоси стаята. Още не е освободил Адам.
— Ти си ми нещо като хоби. — Уорнър се усмихва на себе си. — Изучавам досието ти от доста време.
Не мога да понасям наперената му, самодоволна походка. Иска ми се да изтрия наглата усмивка от лицето му.
Уорнър спира намясто.
— Искам да те назнача в екипа си.
— Моля? — Крехък, изненадан шепот.
— В разгара на война сме — обяснява той с леко нетърпелив тон. — Предполагам можеш да си сглобиш картинката.
— Аз не…
— Знам тайната ти, Джулиет. Знам защо си тук. Целият ти живот е документиран в архивите на болницата, в оплакванията, подадени до властите, гнусните съдебни процеси, обществените искове за арестуването ти. — Той прави пауза, която ми дава време да се задавя с ужаса, заседнал в гърлото ми. — От доста време обмислям идеята си, но исках да проверя дали наистина не страдаш от психично разстройство. Изолацията не беше съвсем точен показател, макар че се справяше доста похвално. — Той ми хвърля усмивка, с която намеква, че трябва да съм благодарна за похвалата. — Като последна мярка ти изпратих Адам. Държах да се уверя, че не си избухлива, че си способна на нормални контакти с хора. Да ти кажа — доста съм доволен от резултата.
Някой съдира кожата ми.
— Адам, както излиза, се е вживял в ролята си малко повече от необходимото. Той е отличен войник. Един от най-добрите ми, в интерес на истината. — Уорнър му хвърля поглед, преди да ми се усмихне. — Но не се безпокой, той не е наясно със способностите ти. Поне засега.
Забивам нокти в паниката си, преглъщам агонията, умолявам се да не поглеждам към него, но напразно,