— Не съм толкова безмилостен, за колкото ме имаш — продължава Уорнър с мелодична нотка в гласа си. — Ако толкова много се наслаждаваш на компанията му, мога да превърна това — показалецът му отскача от мен към него и обратно — в постоянно назначение.
— Не — проронвам аз.
Уорнър извива устни в нехайна усмивка.
— О, да! Но внимавай, красавице. Ако направиш нещо… лошо… ще му се наложи да те застреля.
Клещи дълбаят дупки в сърцето ми. Адам не откликва на думите на Уорнър.
Той изпълнява поръчение.
Аз съм просто номер, мисия, лесно заменим предмет; не съм дори спомен в съзнанието му.
Аз съм едно нищо.
Не бях подозирала, че предателството му ще ме закопае така надълбоко.
— Ако приемеш предложението ми — прекъсва мислите ми Уорнър, — ще живееш като мен. Ще бъдеш една от нас, а не от тях. Животът ти ще се промени завинаги.
— А ако не приема? — питам аз, овладявайки гласа си, преди да е пресекнал от страх.
Уорнър придобива истински отчаяно изражение. Стиснал е ръце в недоумение.
— Всъщност нямаш голям избор. Ако влезеш в редиците ми, ще бъдеш възнаградена. — Той стисва устни. — Но ако решиш да не ми се подчиниш… ами… смятам, че изглеждаш прелестно с всички части на тялото ти по местата им, а ти?
Дишам толкова тежко, че цялата се треса.
— Искаш да измъчвам хора по твоя команда?
Лицето му се озарява от широка усмивка.
— Би било чудесно.
Светът кърви.
Не ми оставя време да формирам отговора си, а директно се обръща към Адам.
— Покажи ѝ какво пропуска, ако обичаш.
Адам отвръща с малко закъснение.
— Сър?
— Това е заповед, войнико. — Уорнър е впил очи в мен, устните му потрепват от сдържано вълнение. — Възнамерявам да я пречупя. Прекалено е опърничава.
— Не можеш да ме докоснеш — изплювам аз през стиснати зъби.
— Грешка — изчуруликва той. После подхвърля на Адам чифт черни ръкавици. — Ще са ти необходими. — Обявява той със съзаклятнически шепот.
— Ти си чудовище. — Гласът ми е неочаквано равномерен, а в тялото ми се прокрадва внезапна ярост. — Защо просто не ме убиеш?
— Това, скъпа моя, би било загуба. — Той пристъпва напред и забелязвам, че ръцете му са предвидливо облечени в бели кожени ръкавици. Повдига брадичката ми с един пръст. — Пък и ще е срамота да погубя такова ангелско лице.
Опитвам да се изтръгна от хватката му, но познатата кубинка с метално бомбе отново се забива в гръбнака ми и Уорнър сграбчва лицето ми здраво. Потискам надигащия се в гърдите ми крясък.
— Не се съпротивлявай, гълъбче. Само ще си усложниш живота.
— Дано изгниеш в ада.
Уорнър стяга челюсти. Вдига ръка, за да възпре нечие оръжие, нечий ритник в далака ми, нечий смъртоносен удар по черепа ми. Нямам представа кое точно от всичко това.
— Биеш се на грешната страна. — Той изопва гръб. — Но ще се погрижим за това.
— Адам! — Извиква той. — Не я изпускай от поглед. Поверявам ти я.
— Да, сър.
Десета глава
Адам си слага ръкавиците, но не ме докосва.
— Пусни я да стане, Роланд. Аз поемам нещата оттук.
Кубинката изчезва. Изправям се на крака и забивам поглед в нищото. Няма да мисля за ужаса, който ме очаква. Някой ме сритва в свивките на коленете и едва не рухвам на земята.
— Размърдай се — изръмжава нечий глас зад мен. Вдигам поглед и откривам, че Адам вече се отдалечава. Явно трябва да го последвам.
Чак когато навлизаме в познатата сляпа тъмнина на болничните коридори, той спира намясто.
— Джулиет. —
Не му отговарям.
— Хвани ръката ми — казва той.
— Никога — съумявам да изрека между неравномерните глътки кислород. — За нищо на света.
Тежка въздишка. Усещам, че се раздвижва в тъмнината, и скоро тялото му е прекалено близо, така обезоръжаващо близо до моето. Ръката му е върху кръста ми и той ме направлява през коридорите към незнайна дестинация. Всеки сантиметър от кожата ми гори. Изпъвам гръб нарочно, борейки се с изкушението да пропадна назад в обятията му.
Разстоянието, което извървяваме, е доста по-дълго, отколкото съм очаквала. Когато Адам най-сетне проговаря, решавам, че сме достигнали целта си.
— Ще излезем навън — казва той до ухото ми. Налага ми се да стисна юмруци, за да овладея тръпките, препускащи в сърцето ми. Толкова съм смутена от гласа му, че отначало не проумявам смисъла на думите му. — Просто сметнах за редно да ти кажа.