Шумно вдишване е единственият ми отговор. Не съм излизала навън от почти година. Вълнувам се болезнено, но от толкова време не съм усещала естествена светлина по кожата си, че не знам дали ще я понеса. Нямам избор.
Първо ме връхлетява въздухът.
Атмосферата ни не е нещо, с което можем да се гордеем, но след толкова месеци, прекарани в бетонен ъгъл, дори замърсеният въздух на умиращата ни Земя има райски вкус. Вдишвам го с пълни гърди. Изпълвам белите си дробове с това чувство, пристъпвам сред лекия полъх и грабвам шепа вятър, докато той се прокрадва между пръстите ми.
Блаженство, каквото никога досега не съм познала.
Въздухът е свеж и прохладен. Ободряваща баня от осезаемо нищо, което щипе очите ми и хапе кожата ми. Днес слънцето е нависоко и ме заслепява, отразявайки се в малките кръпки сняг, поддържащи почвата замръзнала. Клепачите ми натежават от силното сияние и гледам само през две цепки, но топлите лъчи обгръщат тялото ми като палто, ушито по мой размер, като прегръдката на нещо, по-възвишено от човешко същество. Мога да остана в този момент завинаги. За една безкрайна секунда изпитвам истинска свобода.
Внезапният допир на Адам ме връща в реалността. Едва не подскачам от уплаха, а той ме хваща за кръста. Умолявам костите си да престанат да се тресат.
— Добре ли си? — Очите му ме изненадват. Същите са, каквито си ги спомням: сини и бездънни като най-дълбоката част на океана. Ръцете му са
— Не искам да ме докосваш — лъжа го аз.
— Нямаш избор. — Не смее да ме погледне.
— Винаги имам избор.
Той прокарва пръсти през косата си и преглъща нищото в гърлото си.
— Последвай ме.
Озоваваме се на празно място, пусти декари земя, осеяни с мъртви листа и умиращи дървета, отпиващи скромни глътки разтопен сняг от почвата. Пейзажът е опустошен от войната и нехайството, но при все това е най-красивото нещо, което съм виждала от толкова дълго време. Маршируващите войници спират да погледат как Адам ми отваря вратата на някаква кола.
Всъщност не е кола. Танк е.
Взирам се в масивното му метално туловище и опитвам да се изкача по едната му страна, когато Адам внезапно изниква зад мен. Повдига ме за кръста и аз въздъхвам, докато ме настанява на седалката.
Скоро вече пътуваме мълчаливо, а нямам представа накъде.
Очите ми попиват всичко отвъд прозореца.
Поглъщам и изпивам, попивам всеки миниатюрен детайл от отломките, от небето, от изоставените домове и счупените парчета метал, от натрошеното стъкло, осейващо картината. Светът изглежда гол, лишен от растителност и топлина. Няма улични знаци, няма стопове… няма нужда от тях. Няма градски транспорт. На всеки му е ясно, че в наши дни колите се произвеждат от една-единствена компания и се продават на абсурдни цени.
Само шепа хора разполагат със средство за бягство.
Въглерод/Катран/Стомана
Сиво/Черно/Сребърно
Опушени цветове, размити в небосклона, стичащи се по кишата — останките от някогашен сняг. Разхвърляни навсякъде купища смет, пожълтяла трева, надничаща изпод жалките руини от градовете ни.
Традиционните домове на стария ни свят са изоставени, прозорците им са изпотрошени, покривите им се срутват, червената, зелената и синята им боя се лющи, оставяйки стените им в по-бледи нюанси, сякаш за да пасват по-добре на светлото ни бъдеще. Виждам небрежно построените здания върху обезобразената земя и паметта ми започва да се опреснява. Спомням си, че уж трябваше да са временни. Спомням си, че на строежа им бе сложено начало няколко месеца преди да ме хвърлят в килията. По думите на Възобновителите, тези малки, студени жилища трябвало да свършат работа, докато доизгладят новия си план. Само докато цялата нация им падне на колене. Само докато народът спре да протестира и осъзнае, че промяната е за добро — че тя е за тях, за децата им, за бъдещето им.
Спомням си, че имаше правила.
Край на опасното въображение, край на лекарствата с рецепта. Щели сме да се уповаваме на едно ново поколение, съставено само от здрави индивиди. Болните трябвало да живеят зад решетки. Старите трябвало да бъдат отстранени. Душевноболните трябвало да бъдат заключени в психиатрични болници. Единствено силните трябвало да оцелеят.