Да.
Разбира се.
Край на глупавите езици и глупавите романи, на глупавите картини, окачени над глупави камини. Край на Коледа, край на Ханука, край на Рамадан и Дивали. Край на историите за религия, вяра, лични убеждения. Личните убеждения едва не ни заличили от лицето на земята, разправяха Възобновителите.
Убежденията, приоритетите предпочитанията, предразсъдъците, идеологиите ни разделяли. Подвеждали ни. Опропастявали ни.
Себичните нужди, желания и мечти трябвало да бъдат изкоренени. Алчността, угаждането и лакомията трябвало да бъдат зачеркнати от поведенческия модел на човека. Решението се криело в самоконтрола, в минимализма, в скромните битови условия; един елементарен език и чисто нов речник, изпълнен с понятни за всекиго думи.
Тези неща щели да ни спасят, да спасят децата ни, да спасят човечеството, така разправяха.
Да възобновим Равенството. Да възобновим Човечеството. Да възобновим Надеждата, Медицината и Щастието.
СПАСЕТЕ НИ!
ПРИСЪЕДИНЕТЕ СЕ КЪМ НАС!
ВЪЗОБНОВЕТЕ ОБЩЕСТВОТО!
Плакатите още стоят по стените.
Вятърът брули оръфаните им останки, но лозунгите са непоклатимо залепнали и краищата им плющят самоотвержено по стоманените и бетонни стени. Някои още се крепят по високи стълбове, сякаш поникнали от земята и оборудвани с високоговорители по върховете си. Високоговорители, които несъмнено предупреждават хората за надвисналата над главите им опасност.
Но светът тъне в злокобна тишина.
Подминават ни пешеходци, тръгнали с вяла крачка към фабриките в студеното, сковаващо време, за да изкарат хляба на семействата си. В този свят надеждата извира от дулото на пистолет.
Вече никого не го е грижа за онзи остарял идеал.
Някога хората искаха да имат надежда. Искаха да вярват, че нещата могат да се оправят. Искаха да вярват, че е възможно да се върнат към дребните тревоги за клюки и ваканции, за партита в събота вечер. Затова Възобновителите им обещаха бъдеще, твърде съвършено, за да е реално, а обществото беше твърде отчаяно, за да не им повярва. Хората така и не осъзнаха, че продават душите си на групировка, възнамеряваща да се възползва от невежеството им. От страховете им.
Повечето цивилни са прекалено вцепенени от ужас, за да се опълчат, но има и по-силни. Има и такива, които очакват подходящия момент. Има и такива, които вече отвръщат на огъня.
Дано не е късно да отвърнем на огъня.
Изучавам с поглед всеки залюлян от вятъра клон, всеки напет войник, всеки прозорец. Очите ми са като изпечени джебчии, отмъкващи всичко пред себе си, за да го скътат в съзнанието ми.
Губя представа за минутите, които прегазваме по пътя си.
Паркираме пред сграда, навярно десет пъти по-голяма от психиатричната болница и разположена на подозрително централно за цивилизацията място. Отвън изглежда банално, не се откроява с нищо, освен с размера си; сиви стоманени плочи, образуващи четири плоски стени, прозорци, внедрени насила по продължение на петнайсетте ѝ етажа. Неприветлива е и не носи никакви маркировки, никакви знаци, никакво доказателство за истинската си функция.
Политическа щабквартира, замаскирана в средите на простолюдието.
Вътрешността на танка представлява хаотичен сбор от копчета и лостове, които нямам представа как да използвам, а Адам отваря вратата ми, преди да съм успяла да идентифицирам поне някои от тях. Ръцете му отново попадат на кръста ми и краката ми стъпват здраво на земята, но сърцето ми препуска така шеметно, че несъмнено и той го чува. Не ме пуска.
Вдигам поглед.
Очите му са сериозни, челото му е сбърчено, устните му устните му устните му са два къса безсилие, споени един с друг.
Отстъпвам назад и пространството помежду ни се разбива на десет хиляди малки парченца. Той свежда поглед. Обръща се. Поема си въздух и петте пръста на едната му ръка се свиват в несигурен юмрук.
— Насам. — Той кимва към сградата.
Влизам след него.
Единайсета глава
Дотолкова съм настроена за невъобразими ужаси, че реалността ми се струва почти непоносима. Мръсни пари капят от стените, едногодишен хранителен запас, пропилян по мраморни подове, стотици хиляди долари от медицински фондове, наляти в луксозни мебели и персийски килими. Усещам как електрическа топлина ме облива откъм отворите на отоплителната инсталация и в съзнанието ми се чуват писъците на деца, просещи питейна вода. Примижавам срещу кристалните полилеи и долавям гласовете на майки, молещи се за пощада. Пред очите ми се разтваря изкуствен свят, процъфтяващ насред терора, и не мога да помръдна от мястото си.