Не мога да си поема въздух.
Колко ли хора са загинали, за да е възможен този разкош? Колко ли хора са загубили домовете и децата си и последните пет долара в банковите си сметки в името на обещания, обещания, обещания, безкрайни обещания за избавлението от самите тях. Обещаха ни — Възобновителите ни обещаха надежда за едно по-светло бъдеще. Казаха, че ще върнат нещата в релси, казаха, че ще ни помогнат да си възвърнем някогашния свят — света със срещите за кино, пролетните сватби и женските партита. Казаха, че ще ни върнат домовете, здравето, сигурното бъдеще.
Но ни откраднаха всичко.
Взеха ни всичко.
Заляха света ни с оръжия, насочени към челата ни, и с усмивка на лице изстреляха шестнайсет куршума право в бъдещето ни. Избиха достатъчно силните да им се опълчат и хвърлиха в тъмници изродите, които не оправдаваха утопичните им виждания.
Ето го доказателството за поквареността им.
Кожата ми се облива в студена пот, пръстите ми треперят от погнуса, краката ми не могат да понесат
— Джулиет…
Рухвам.
Свличам се на колене, тялото ми пращи от болката, преглъщана толкова дълго, раздират ме необуздани вопли, горещи сълзи отмиват достойнството ми, агонията от последната седмица разкъсва кожата ми на парчета.
Не съм способна дори да дишам.
Не мога да уловя кислорода край себе си и гърлото ми се свива конвулсивно, чувам гласове, виждам непознати лица и паниката ми попива всяка недочута дума, мислите ми са разбъркани толкова пъти, че вече не знам кога съм в съзнание и кога — не.
Не знам дали официално съм загубила разсъдъка си.
Във въздуха съм. Като торба с пера съм в ръцете му и той си проправя път през войниците, струпали се наоколо да зърнат за какво е цялата суматоха, и за момент не искам да мисля колко грешно е да желая близостта му така силно. Искам да забравя, че трябва да го мразя, че ме предаде, че работи за същите онези хора, чиято цел е да унищожат и малкото, останало от човечеството, и лицето ми е заровено в мекия плат на ризата му, и бузата ми е притисната към гърдите му, и той ухае на сила и смелост, и светът се дави в дъжд. Не искам
Реалността ме зашлевява през лицето.
Срам размътва мозъка ми, отчаяно унижение замъглява преценките ми, червенина оцветява лицето ми и се процежда през кожата ми. Сграбчвам ризата му.
— Можеш да ме убиеш — казвам му. — Имаш оръжия… — Опитвам да се измъкна от хватката му, а той я затяга около тялото ми. По лицето му не се четат емоции, но челюстта му внезапно се стяга, по ръцете му пробягва осезаемо напрежение. — Можеш просто да ме убиеш… — Умолявам го аз.
— Джулиет. — Гласът му е твърд, но с явна нотка на отчаяние. — Моля те.
Отново изтръпвам. Отново съм безсилна. Топя се отвътре, животът се изцежда от крайниците ми.
Спираме пред някаква врата.
Адам изважда чипкарта и я прокарва по черното стъкло, монтирано в малкото хлътнало пространство до дръжката, и вратата от неръждаема стомана се плъзва настрани. Прекрачваме прага ѝ.
Съвсем сами сме в непозната стая.
— Моля те,
В центъра на помещението има голяма спалня, дебел килим застила пода, плътно до едната стена е долепен голям гардероб, от тавана светят лампички. Красотата на стаята е толкова покварена, че не мога да я търпя. Адам ме оставя нежно върху мекия матрак и прави малка стъпка назад.
— Доколкото знам, ще живееш тук известно време — са единствените му думи.
Стисвам клепачи. Не искам да мисля за неизбежното мъчение, което ме очаква.
— Моля те — казвам му. — Искам да остана сама.
Дълбока въздишка.
— Не бих казал, че е възможно.
— Какво имаш предвид? — завъртам се аз.
— Не бива да те изпускам от поглед, Джулиет. — Произнася името ми с шепот.