— Трябва да живееш с мен?
— Живея в казармите в отсрещния край на сградата. С останалите войници. Но да. — Той се прокашля. Не вдига поглед към мен. — Ще трябва да се нанеса при теб.
В дъното на стомаха ми се заражда болка, глозгаща нервите ми. Искам да го мразя и да го хуля, и да крещя безкрайно, но не успявам, защото пред очите си виждам просто едно осемгодишно момче, което не си спомня, че е било най-сърдечният човек в живота ми.
Не искам да повярвам, че всичко това се случва наистина.
Затварям очи и сгушвам глава в коленете си.
— Трябва да се облечеш — казва той след момент.
Вирвам глава. Примигвам насреща му, сякаш не проумявам за какво говори.
— Облечена съм.
Той се прокашля отново, но опитва да е дискретен.
— Банята е ей там. — Посочва. Виждам врата в едната стена и внезапно ме обзема любопитство. Чувала съм истории за хора, чиито спални разполагат със собствени бани. Е, едва ли са вътре в спалнята, но все пак са достатъчно близо. Спускам се от леглото и проследявам посоката на пръста му. Отварям вратата, а той проговаря отново: — Можеш да се изкъпеш и преоблечеш вътре. Банята… това е единственото място без камери. — Добавя със заглъхващ глас.
В стаята ми има камери.
Естествено.
— Там ще намериш дрехи. — Той кимва към гардероба. Лицето му внезапно придобива неловко изражение.
— И ти нямаш право да излизаш от стаята ми? — питам аз.
Той почесва челото си и сяда на леглото. Въздъхва.
— Трябва да се подготвиш. Уорнър ще те очаква за вечеря.
— Вечеря? — Очите ми са колкото луната.
Адам изглежда натъжен.
— Аха.
— Няма ли да ме накаже? — Засрамена съм от облекчението в гласа си, от неочакваното олекване, от страха, който не бях подозирала, че питая. — Кани ме на вечеря? —
Лицето на Адам отново става непроницаемо.
— Добре е да побързаш. Мога да ти покажа кое как се използва.
Преди да съм възразила, той влиза в банята, а аз след него. Вратата е отворена и той стои в центъра на малкото помещение с гръб към мен, но не разбирам защо.
— Знам как се използва баня — съобщавам му аз.
Той се обръща много, много бавно и аз започвам да се паникьосвам. Накрая вдига глава, но погледът му се стрелка във всички посоки. Когато най-сетне се спира и на мен, очите му се присвиват, челото му се стяга. Дясната му ръка се свива в юмрук, а показалецът на лявата се долепва до устните му. Показва ми, че трябва да говоря тихо.
Всички органи в тялото ми се свличат на пода.
Знаех, че ми предстои нещо лошо, но не бях очаквала да дойде от Адам. Не бях предполагала, че той ще ме нарани, ще ме измъчва, ще ме накара да копнея по смъртта повече отвсякога. Не осъзнавам, че плача, докато не чувам тихия си вопъл и не усещам как сълзите се стичат мълчаливо по лицето ми, и
Той като че долавя внезапната ми истерия, защото очите му се ококорват, а устата му увисва до земята.
— Не, божичко, Джулиет… аз няма да… — Той изругава под носа си. Заблъсква с юмрук по челото си, обръща се, въздиша тежко и прекосява тясното пространство. Изругава отново.
Излиза през вратата, без да поглежда назад.
Дванайсета глава
Цели пет минути под врялата вода, два сапуна с аромат на лавандула, шише шампоан, предвиден само за моята коса, и допирът на меки, плюшени кърпи, които дръзвам да увия около тялото си… и започвам да проумявам.
Искат да забравя.
Смятат, че могат да заличат спомените ми, предаността ми, приоритетите ми с няколко топли вечери и стая с изглед. Смятат ме за толкова евтина. Уорнър като че ли не разбира, че съм израснала в лишения и не ми е пречело. Не съм си мечтала за красиви дрехи или приказни обувки, или скъпи неща. Не съм си мечтала да се облека в коприна от глава до пети. Мечтаех единствено да протегна ръка и да докосна друго човешко същество, не само с ръцете си, но и със сърцето си. Но виждах света и неотзивчивостта му, както и жестокото му, сурово порицание… и студените му, презрителни очи. Виждах го навсякъде край себе си.