Дано съм разочаровала Уорнър по всеки възможен начин.
Трапезарията е достатъчно голяма да побере хиляди сирачета. Вместо това в помещението са разположени няколко банкетни маси с разливаща се от краищата им синя коприна и кристални вази, отрупани с орхидеи и ориенталски лилии, стъклени купи, преливащи от гардении.
Уорнър е заел челна позиция на масата в центъра. Веднага щом очите му попадат на
Почти моментално забелязвам, че от двете му страни има по едно празно място, и замръзвам, макар и не по своя воля. Инвентаризирам набързо присъстващите и не откривам нито една жена.
Адам докосва кръста ми с връхчетата на три от пръстите си и аз подскачам от уплаха. Закрачвам бързо напред и Уорнър ми праща широка усмивка. Издърпва стола от лявата си страна и ме кани да седна. Подчинявам се.
Налагам си да не поглеждам към Адам, докато се настанява срещу мен.
— Знаеш ли… в гардероба ти има дрехи, скъпа моя. — Уорнър сяда до мен, а всички останали отново заемат местата си и стаята се изпълва с непрекъснат поток от бодри разговори. Той е обърнат почти изцяло към мен, но странното е, че единственият човек, чието присъствие отчитам, е този от другата страна на масата. Съсредоточавам вниманието си върху празната чиния на пет сантиметра от пръстите ми. Отпускам ръце в скута си.
— И не е необходимо да носиш мръсните си маратонки вече. — Продължава Уорнър, отпращайки ми един последен поглед, преди да напълни чашата ми с нещо. Прилича на вода.
Мразя усмивката му.
Омразата изглежда като всички останали, докато не се усмихне. Докато не обърне лице към теб и не те излъже с устни и зъби, преобразени в нещо, твърде пасивно, за да заслужава юмрука ти.
— Джулиет?
Вдишвам твърде рязко. Потисната кашлица се надува като балон в гърлото ми.
Стъклените му зелени очи просветват срещу мен.
— Не си ли гладна? — Думи, потопени в захар. Облечената му в ръкавица ръка докосва китката ми и аз едва не я изкълчвам в желанието си да я отдръпна от него.
— Не, благодаря.
Той облизва долната си устна и се усмихва.
— Не бъркай глупостта със смелост, ангелче. Знам, че не си близвала храна от дни.
Търпението ми се скъсва.
— Повярвай ми, предпочитам да умра, отколкото да ям храната ти и да те слушам как ми викаш ангелче — отбелязвам аз. Стисвам челюсти.
Адам изпуска вилицата си.
Уорнър стрелва очи към него, а щом ги обръща към мен, виждам, че са станали по-сурови. Задържа погледа ми за няколко безкрайно дълги секунди, преди да извади пистолет от джоба на сакото си. Стреля.
Цялата стая замръзва в грохота.
Сърцето ми плющи с криле по стените на гърлото ми.
Обръщам глава много, много бавно, за да проследя посоката на пистолета му, и откривам, че е улучил парче месо право през кокала. Платото с храна дими леко в отсрещния край на стаята, на по-малко от трийсетина сантиметра от гостите. Стреля без дори да погледне. Можеше да убие някого.
Впрягам всичката си енергия, за да остана съвсем, съвсем неподвижна.
Уорнър пуска пистолета в чинията ми. Тишината му дава възможност да издрънчи до другия край на вселената и обратно.
— Подбирай думите си много внимателно, Джулиет. Само един знак от мен, и животът ти тук няма да е такава песен.
Примигвам.
Адам бутва чиния с храна пред мен, натискът на погледа му е като нажежен до бяло ръжен, притиснат към кожата ми. Вдигам очи и той килва глава едва забележимо. Очите му казват моля те.
Взимам вилицата си.
Уорнър не пропуска нищо. Прокашля се прекалено звучно. Изсмива се без капка хумор и започва да реже месото в чинията си.
— Все Адам ли трябва да върши работата ми вместо мен?
— Моля?
— Имам чувството, че само него слушаш. — Тонът му е небрежен, но челюстите му са осезаемо стегнати. Обръща се към Адам. — Изненадан съм, че не си я помолил да се преоблече, както ти наредих.
Адам изопва гръб.
— Помолих я, сър.
— Харесвам си моите дрехи — уведомявам го аз. Умирам от желание да те фрасна в окото, са думите, които премълчавам.
Усмивката отново се прокрадва на лицето на Уорнър.
— Никой не те е питал какво харесваш ти, ангелче. А сега яж. Искам да изглеждаш възможно най-добре, когато стоиш до мен.