Тринайсета глава
Уорнър настоява да ме изпрати до стаята ми.
След вечеря Адам изчезна заедно с няколко от другите войници. Изчезна без дума или поглед към мен, а аз не знам какво да очаквам. Поне нямам нищо друго за губене… освен живота си.
— Не искам да ме мразиш — казва Уорнър, докато вървим към асансьора. — Ще съм твой враг само ако настояваш да е така.
— Винаги ще бъдем врагове. — Гласът ми се напуква на късчета лед. Думите се топят върху езика ми. — Никога няма да съм това, което искаш да бъда.
Уорнър въздъхва, натискайки копчето на асансьора.
— Наистина вярвам, че ще размислиш. — Поглежда ме с тънка усмивка. Същински срам е, че пленителна красота като неговата е пропиляна в толкова низък човек. — Ти и аз, Джулиет, представи си ни заедно. Можем да сме неудържима сила.
Отказвам да погледна към него, макар че усещам как очите му обхождат всеки сантиметър от тялото ми.
— Не, благодаря.
Вече сме в асансьора. Светът профучава край нас, а стъклените стени ни превръщат в зрелище за всеки човек на всеки етаж. В тази сграда няма тайни.
Той докосва лакътя ми и аз се отдръпвам.
— Може и да промениш мнението си — казва тихо.
— И как ти хрумна? — Вратата на асансьора се отваря с издрънчаване, но аз не помръдвам. Най-сетне се обръщам с лице към него, защото не успявам да сдържа любопитството си. Оглеждам предвидливо обвитите му в кожа ръце, дългите, плътни ръкави. Дори яката му е висока и царствена. Пременен е безупречно от глава до пети; всеки сантиметър от тялото му е покрит, с изключение на лицето. Но дори да поискам да го докосна, едва ли ще ми позволи. Брани се добре.
От мен.
— Какво ще кажеш да оставим този разговор за утре вечер? — Той вирва вежда и ми предлага ръката си. Преструвам се, че не съм я забелязала, излизам от асансьора и тръгвам по коридора. — Може другия път да облечеш нещо хубаво.
— Какво е първото ти име? — питам го аз.
Достигаме вратата ми.
Той спира. Изумен. Вдига брадичка почти незабележимо. Впива очи в лицето ми и не ги откъсва, докато не започвам да съжалявам за въпроса си.
— Искаш да узнаеш името ми?
Присвивам леко очи, макар и не нарочно.
— Уорнър е фамилията ти, нали така?
Той почти се усмихва.
— Искаш да знаеш името ми?
— Не подозирах, че е тайна.
Той пристъпва напред. Устните му потреперват. Свежда очи и засмуква малка глътка въздух. После плъзва един от облечените си пръсти надолу по скулата ми.
— Ще ти кажа моето, ако ти ми кажеш твоето — прошепва твърде близо до врата ми.
Аз отстъпвам назад. Преглъщам сухо.
— Знаеш името ми.
Той не гледа в очите ми.
— Права си. Нека го кажа по друг начин. Ще ти кажа моето, ако ти ми покажеш твоето.
— Моля? — Вдишвам твърде рязко, твърде внезапно.
Той постепенно изхлузва ръкавиците си, а аз започвам да се плаша.
— Покажи ми какво можеш.
Челюстта ми е толкова стисната, че зъбите ме болят.
— Няма да те докосна.
— Нищо. — Той сваля и другата си ръкавица. — Не ми трябва помощта ти.
— Не…
— Не се притеснявай — ухилва се той. — Убеден съм, че ти няма да пострадаш ни най-малко.
— Не — проронвам аз. — Не, няма… не мога…
— Хубаво — сопва се Уорнър. — Това е добре. Не искаш да ме нараниш. Поласкан съм. — Той врътва леко очи. Поглежда надолу по коридора. Забелязва един войник. Махва му да дойде. — Дженкинс?
Дженкинс е изненадващо пъргав за размерите си и изниква до мен за секунда.
— Сър. — Той се покланя леко, макар и видимо да е по-възрастен от Уорнър. Но не и на повече от 27 години; набит, здрав, мускулест. Хвърля ми един кос поглед. Кафявите му очи са изненадващо топли.
— Ще те помоля да съпроводиш госпожица Ферърс до долния етаж. Но внимавай: изключително неотзивчива е и ще опита да ти се изплъзне. — Усмихва се неестествено бавно. — Каквото и да ти говори, каквото и да прави, войнико, не бива да я пускаш. Ясно ли е?
Очите на Дженкинс се разширяват, той примигва, ноздрите му се отварят, пръстите му се свиват от двете страни на тялото му. Поема си кратка глътка въздух. Кимва.
Дженкинс не е идиот.
Побягвам.
Втурвам се надолу по коридора и подминавам групичка смаяни войници, прекалено уплашени, за да ме спрат. Не знам какво правя, защо решавам, че мога да им избягам, къде си мисля, че ще отида. Напрягам сили да достигна асансьора, ако не за друго, то поне, защото смятам, че ще ми спечели малко време. Не знам как другояче да постъпя.