Командите на Уорнър отскачат от стените и избухват в тъпанчетата на ушите ми. Не е нужно той да ме гони. Има си подчинени за тези цел.
Пред мен се нареждат войници.
До мен.
Зад мен.
Не мога да дишам.
Въртя се в кръга на собствената си глупост, втрещена, влудена, вцепенена от мисълта за онова, което възнамерявам да сторя на Дженкинс против волята си. За онова, което той възнамерява да ми стори против своята воля. За онова, което ще се случи и на двама ни, независимо от добрите ни намерения.
— Хванете я — нарежда спокойно Уорнър. Тишината се е скътала във всеки ъгъл на тази сграда. Гласът му е единственият звук в коридора.
Дженкинс пристъпва напред.
Очите ми започват да се наводняват и аз ги затварям. Отварям ги с усилие. Примигвам срещу струпалата се тълпа и мярвам познато лице. Адам ме гледа ужасено.
Срам покрива всеки сантиметър от тялото ми.
Дженкинс ми подава ръка.
Костите ми започват да поддават, изпочупват се в синхрон с ударите на сърцето ми. Строполявам се на пода, свивам се като недодялана палачинка. Чувствам ръцете си болезнено уязвими в тази съдрана тениска.
— Недей… — Вдигам несигурно ръка, умолявайки го с поглед, взирайки се в лицето на невинния човек пред себе си. — Моля те, недей… — Гласът ми пресеква. — Не бива да ме докосваш…
— Не съм и възнамерявал. — Тонът на Дженкинс е дълбок, равномерен, изпълнен със съжаление. Дженкинс, който няма нито ръкавици, нито предпазно облекло, нито подготовка, нито способност да се защити.
— Това беше директна заповед, войнико — излайва Уорнър, насочвайки пистолет към гърба му.
Дженкинс сграбчва ръката ми.
НЕ! НЕ! НЕ!
Аз простенвам.
Кръвта бушува във вените ми, препуска из тялото ми като бурна река, горещи вълни обливат костите ми. Чувам агонията му, усещам как силата се излива от тялото му, долавям ударите на сърцето му в ушите си и главата ми се мае от прилива на адреналин, захранващ организма ми.
Чувствам се жива.
Искам да ме наранява. Искам да ме осакатява. Искам да ме отвращава. Искам да мразя необузданата сила, обвиваща скелета ми.
Но не е така. Плътта ми пулсира от енергията на чуждия живот и не мразя силата.
Мразя себе си, задето ѝ се наслаждавам.
Наслаждавам се на чувството да преливам от живот и надежда и човешка мощ, по-изобилни отвсякога. Болката му ми носи нежелано удоволствие.
А той не ме пуска.
Но не ме пуска, защото не може. Защото само аз мога да прекъсна връзката ни. Защото агонията го обезсилва. Защото е попаднал в примката ми.
Защото аз съм венерина мухоловка.
И съм смъртоносна.
Хвърлям се по гръб и го изритвам в гърдите, заставяйки го да се отлепи от мен, да снеме тежестта си от крехките ми кости. Отпуснатото му тяло се стоварва върху моето. Внезапно закрещявам и се боря да прогледна през пердето от сълзи, замъгляващо очите ми; хълцам в истерия, в ужас от замръзналото изражение по лицето му, от парализираните му устни и хриптящи дробове.
Измъквам се и се запрепъвам назад. Морето от войници се разцепва зад мен. По всяко лице са изписани изумление и чист, отявлен страх. Дженкинс лежи на пода и никой не смее да го доближи.
— Помогнете му! — изпищявам аз. — Някой да му помогне! Трябва му доктор… трябва да го отведат… трябва… той… о, боже… какво направих…
— Джулиет…
— НЕ МЕ ДОКОСВАЙ… ДА НЕ СИ ПОСМЯЛ ДА МЕ ДОКОСНЕШ…
Ръкавиците на Уорнър отново са на ръцете му и той опитва да ме успокои, да заглади косата ми назад, да избърше сълзите ми, а аз искам да го убия.
— Джулиет, успокой се…
— ПОМОГНЕТЕ МУ! — изкрещявам аз, свличайки се на колене, неспособна да откъсна очи от тялото на пода. Останалите войници най-сетне събират смелост да го доближат, но предпазливо, сякаш има опасност да е заразен. — Моля ви… трябва да му помогнете! Умолявам ви…
— Кент, Къртис, Соледад… ПОГРИЖЕТЕ СЕ ЗА ТОВА — разпорежда се Уорнър, преди да ме грабне.
Все още ритам с крака, когато светът потъва в мрак.
Четиринайсета глава
Таванът ту се избистря, ту се размива.
Главата ми тежи, зрението ми е замъглено, сърцето ми е стегнато. Долавям отчетлив вкус на паника, заклещен някъде под езика ми, и се мъча да си спомня какво го е породило. Опитвам да се надигна и не мога да разбера защо изобщо съм легнала.
Усещам нечии ръце върху раменете си.
— Как се чувстваш? — Уорнър ме гледа отвисоко.
Внезапно спомените започват да прогарят очите ми и лицето на Дженкинс изплува в съзнанието ми, замахвам с юмруци и закрещявам на Уорнър да ме пусне, опитвам да се измъкна от хватката му, а той просто се усмихва. Дори се подсмихва.