Не му обръщам никакво внимание.
— Добре ли спа? — пита той.
Вдигам поглед. Зеленото на очите му е толкова странно: ярко, кристално бистро, пронизващо по най-плашещия начин. Косата му е гъста, с наситен цвят на чисто злато; телосложението му е стройно и ненабиващо се на очи, но хватката му е неочаквано силна. Чак сега забелязвам, че върху малкото пръстче на лявата му ръка има нефритен пръстен.
Той улавя втренчения ми поглед и става от леглото. Сключва ръце зад гърба си.
— Време е да се върнеш в стаята си.
Примигвам. Кимвам. Ставам и едва не се свличам на земята. Хващам се за ръба на леглото и опитвам да надвия световъртежа си. Чувам въздишката на Уорнър.
— Не си пипнала храната, която ти оставих снощи.
Грабвам водата с разтреперани ръце и се насилвам да изям малко от хляба. Тялото ми е толкова привикнало към глада, че вече не е способно да го разпознава.
Веднага щом намирам сили да се изправя, Уорнър ме извежда през вратата. Все още стискам парче сирене в ръката си.
Едва не го изпускам, излизайки в коридора.
Тук има дори повече войници, отколкото на моя етаж. Всеки е въоръжен с поне по четири различни вида пистолета, някои преметнати през вратовете им, други закачени за коланите им. По израженията на всички тях се прокрадва същински ужас, когато виждат лицето ми. Появява се и изчезва така светкавично, че като нищо можех да го изпусна, ако не беше така осезаем: всички стисват оръжията си малко по-здраво, докато минавам покрай тях.
Уорнър изглежда доволен.
— Страхът им ще работи в твоя полза — прошепва в ухото ми.
Човечността ми лежи пръсната на милиони парчета по застлания с килим под.
— Не съм искала да се страхуват от мен.
— А би трябвало. — Той спира намясто. Очите му сякаш ме наричат кръгла глупачка. — Ако не се страхуват от теб, ще те нападнат.
— Хората постоянно нападат какво ли не именно от страх.
— Поне вече знаят срещу какво са изправени. — Той продължава надолу по коридора, но моите стъпала са пришити към килима.
Прозрението е леденостудена вода, стичаща се по гърба ми.
— Принудил си ме да направя… онова… което сторих на Дженкинс, умишлено?
Уорнър вече е на три крачки пред мен, но въпреки това виждам усмивката по лицето му.
— Всичко правя умишлено.
— Искал си да ме превърнеш в зрелище. — Сърцето ми бие лудо в китките ми, пулсира в пръстите ми.
— Опитвах да те защитя.
— От собствените си подчинени? — Втурвам се да го настигна, горяща от възмущение. — На цената на един човешки живот…?
— Влизай. — Уорнър е достигнал асансьора. Държи вратите отворени за мен.
Следвам го.
Той натиска необходимите копчета.
Вратите се затварят.
Обръщам се да му кажа нещо.
Той ме приклещва в ъгъла.
Притисната съм в задния край на стъклената капсула и внезапно нервите ми се обтягат. Той е стиснал с пръсти ръцете ми, а устните му са опасно близо до лицето ми. Погледът му е застопорен върху мен, очите му проблясват… опасно. От устата му се изплъзва една-единствена дума.
— Да.
Нужно ми е известно време да открия гласа си.
— "Да"… какво?
— Да, от собствените ми подчинени. Да, на цената на човешки живот. — Той напряга челюсти. Говори през зъби. — Почти нищо не знаеш за света, в който живея, Джулиет.
— Опитвам да разбера…
— Не е вярно — отвръща гневно той. Миглите му са пламтящи нишки, изтъкани от злато. Почти ми се иска да ги докосна. — Не разбираш, че влиянието и контролът могат да се изплъзнат от ръцете ти във всеки един момент, дори да си мислиш, че си подготвен за всичко. Тези две неща не се печелят лесно. А още по-трудно се задържат. — Опитвам да проговоря, но той ме прекъсва: — Да не мислиш, че не знам колко от войниците ми ме мразят? Да не мислиш, че не знам колко копнеят да ме видят в калта? Да не мислиш, че няма други, които с радост биха си присвоили позицията, за която съм се трудил толкова усърдно…
— Не се ласкай…
Той заличава последните няколко сантиметра помежду ни и думите ми се строполяват на пода. Не мога да дишам. Напрежението в цялото му тяло е толкова силно, че почти става осезаемо като аура, и като че ли мускулите ми започват да се вцепеняват.
— Толкова си наивна — проронва той с хриплив, нисък глас, стържещ шепот по кожата ми. — Не проумяваш, че си заплаха за всички в тази сграда. Съвсем логично е, че ще искат да те наранят. Не осъзнаваш, че опитвам да ти помогна…
— Като ти самият ме нараняваш?! — избухвам аз. — Като нараняваш други?!