Смехът му е студен, безрадостен. Той се отдалечава от мен внезапно отвратен. Асансьорът се отваря, но той не излиза. Оттук виждам вратата си.
— Връщай се в стаята си. Изкъпи се. Преоблечи се. В гардероба ти има рокли.
— Не харесвам рокли.
— Май няма да харесаш и онова — казва той, кимвайки с глава. Проследявам погледа му до едрата фигура срещу вратата ми. Поглеждам го въпросително, но той мълчи. Внезапно е придобил спокойно изражение, всички емоции са отмити от лицето му. Хваща ме за ръката, стисва пръстите ми и казва: — Ще се върна за теб точно след час. — И затваря вратите на асансьора, преди да съм успяла да възразя. Започвам да се чудя дали е съвпадение, че единственият човек, който не се страхува да ме докосне, също е чудовище.
Пристъпвам напред и се осмелявам да погледна по-отблизо войника, скрит в тъмното.
Адам.
О, Адам.
Адам, който вече знае на какво съм способна.
Сърцето ми е балон с вода, пръсващ се в гърдите ми. Белите ми дробове увисват от гръдния ми кош. Чувствам се така, сякаш всеки един юмрук в света е решил да се забие в стомаха ми. Не разбирам защо го преживявам толкова силно, но е така.
Ще ме мрази до края на живота си. Няма дори да ме погледне.
Чакам да ми отвори вратата, но той не помръдва.
— Адам? — дръзвам с колеблив глас. — Трябва ми чипкартата ти.
Виждам как преглъща сухо и поема малка глътка въздух, което моментално ми подсказва, че нещо не е наред. Понечвам да го доближа, но той ме възпира с отсечено поклащане на глава.
Той отваря вратата с огромно затруднение и ми става ясно, че някой го е контузил, макар и да не е видно. Последните думи на Уорнър се връщат в съзнанието ми и чак сега проумявам, че са били предупреждение. Предупреждение, поразяващо всяко нервно окончание в тялото ми.
Ще наказват Адам за моите грешки. За моето неподчинение.
Искам да заровя сълзите си в кофа от разкаяние.
Прекрачвам прага и отпращам последен поглед към Адам, неспособна да изпитам каквото и да било удовлетворение от болката му. Независимо от всичко, което ми е сторил, едва ли мога да го мразя. Не и Адам. Не и момчето, което някога познавах.
— Лилавата рокля — казва той с насечен и леко задъхан глас, сякаш го боли да диша. Кърша ръце, само и само да не се спусна към него. — Облечи лилавата рокля… — Той се прокашля. — Джулиет.
Ще бъда съвършеният манекен.
Шестнайсета глава
Още с влизането в стаята отварям гардероба и изтръгвам лилавата рокля от закачалката ѝ. Тогава си спомням, че ме наблюдават. Камерите. Питам се дали не са наказали Адам и заради това, че ми е разкрил за камерите. Питам се дали се е изложил и на други рискове заради мен. Питам се защо…
Докосвам твърдия, модерен плат на сливовата рокля и пръстите ми допълзяват до ръба му, също като тези на Адам вчера. Чудя се какво ли в тази рокля го привлича толкова. Защо трябва да облека точно нея. Защо изобщо трябва да се пременявам в рокля.
Не съм някаква си кукла.
Ръката ми се допира до малкия дървен рафт, намиращ се под окачените дрехи, и кожата ми се долепя до непозната на пипане повърхност. Груба е, чужда е, но и позната в същото време. Пристъпвам по-близо до гардероба и се скривам между вратите му. Пръстите ми заопипват странния предмет и топла вълна от слънчеви лъчи залива стомаха ми, изпълвайки ме с надежда и чувство, с прилив на наивно щастие, толкова бурен, че се учудвам как по лицето ми не рукват сълзи.
Тефтерчето ми.
Той е спасил тефтерчето ми. Адам е спасил единственото ми притежание. Грабвам лилавата рокля и пъхвам тефтера в диплите ѝ, след което се отправям към банята.
Това е опитвал да ми каже, осъзнавам го чак сега. Вчера в банята е опитвал да ми каже нещо, а аз бях толкова уплашена, че го прогоних.
Прогоних го.
Затварям вратата след себе си, а ръцете ми треперят, докато разгръщам познатото руло от листове, слепени с вехто лепило. Разлиствам страниците, уверявайки се, че всички са по местата си, и очите ми кацват върху последно изписаната. В края ѝ има нещо нетипично. Ново изречение, написано с чужд почерк.
Ново изречение, навярно написано от него.
Не е каквото си мислите.
Вцепенявам се намясто.