Всеки сантиметър от плътта ми е изопнат, изпълнен с чувство, и напрежението се трупа в гърдите ми, пулсира все по-шумно и по-бързо, и по-силно, набъбвайки в контраст с неподвижността на тялото ми. Не треперя, когато времето около мен застине. Забавям дъха си, броя несъществуващи неща, намислям си въображаеми цифри, преструвам се, че времето е счупен пясъчен часовник, а процеждащите се песъчинки са секундите. Осмелявам се да повярвам.
Позволявам си надеждата, че Адам се опитва да общува с мен. Достатъчно умопомрачена съм да допусна подобна възможност.
Откъсвам страницата от малкото тефтерче и я стисвам здраво, усърдно преглъщайки истерията, гъделичкаща всеки пречупен момент в съзнанието ми.
Скривам тефтерчето в джоба на лилавата рокля. Джобът, в който и Адам навярно го е бил пъхнал. Джобът, от който вероятно е изпаднало.
Надеждата е джоб с вероятности.
Държа я в ръката си.
Уорнър не закъснява.
Нито пък почуква на вратата.
Тъкмо нахлузвам обувките си, когато влетява, без да каже и дума, без дори да направи опит да ме предупреди. Очите му шарят по цялото ми тяло. Челюстта ми се стяга от само себе си.
— Наранил си го — чувам се да казвам.
— Не би трябвало да те интересува — казва той с килната настрани глава и махва към роклята ми. — Но очевидно е така.
Стисвам устни и се моля ръцете ми да не треперят прекалено. Не знам къде е Адам. Не знам колко тежка е травмата му. Не знам как ще подходи Уорнър, докъде е готов да стигне в името на стремежите си, но мисълта, че Адам страда, е като ледена ръка, сграбчила гръкляна ми. Не мога да си поема въздух. Чувствам се така, сякаш се мъча да преглътна клечка за зъби. Ако Адам се опитва да ми помогне, може да залага живота си на карта.
Докосвам листчето хартия, скътано в джоба ми.
Дишай.
Очите на Уорнър са залепени за прозореца ми.
Дишай.
— Време е да вървим — казва той.
Дишай.
— Къде отиваме?
Не получавам отговор.
Излизаме през вратата. Озъртам се наоколо. Коридорът е празен, съвършено пуст.
— Къде е
— Тази рокля много ми харесва — казва Уорнър, плъзвайки ръка през кръста ми. Аз се отдръпвам, но той ме побутва в посока към асансьора. — Стои ти прекрасно.
Отвлича вниманието ми от всичките ти въпроси.
— Клетата ти майка.
Уорнър едва не се препъва в собствените си крака. Ококорва смаяни очи. Спира на около метър от целта ни. И се завърта.
— Какво искаш да кажеш?
Стомахът ми се преобръща.
Лицето му придобива чудато изражение: смесица от машинално напрежение, спонтанен ужас, внезапно мрачно предчувствие.
Всъщност исках да се пошегувам, но не му го казвам. Жал ми е за клетата ти майка, щях да му кажа, задето ѝ се налага да търпи толкова недостоен, окаян син. Само че си замълчавам.
Той сграбчва ръцете ми и се съсредоточава в очите ми. Слепоочията му пулсират от вълнение.
— Какво искаш да кажеш? — настоява той.
— Н-ннищо — заеквам аз. Гласът ми се пречупва наполовина. — Не исках… беше просто шега…
Уорнър пуска ръцете ми, сякаш са го изгорили. Извръща поглед. Устремява се към асансьора и дори не ме изчаква.
Чудя се какво ли не ми казва.
Чак след като слизаме няколко етажа надолу и тръгваме по непознат коридор към непозната врата, той благоволява да ме погледне. Отпуска ми пет думи.
— Добре дошла в бъдещето си.
Седемнайсета глава
Плувам в слънчева светлина.
Уорнър е отворил врата, водеща директно навън, а аз съм толкова неподготвена за това изживяване, че зрението ме предава. Той хваща рамото ми, за да ме насочи в правилната посока, и аз отвръщам на погледа му.
— Излизаме навън. — Казвам го, защото имам нужда да го произнеса на глас. Защото външният свят е радост, която рядко ми е позволена. Защото не мога да преценя дали Уорнър отново опитва да се държи човечно. Погледът ми отскача от него към нещо, подобно на бетониран вътрешен двор, и после се връща обратно. — Какво правим навън?
— Трябва да се погрижим за нещо. — Той ме повежда към центъра на тази нова вселена, а аз се откъсвам от хватката му, протягайки ръце да докосна небето, сякаш с надеждата, че ще си ме спомни. Облаците сивеят както винаги, но пък са разкъсани и ненатрапчиви. Слънцето е високо, високо, високо — излежава се на своя сценичен фон, разпръсква лъчи и пренасочва топлината им към нас. Изправям се на пръсти и опитвам да го докосна. Вятърът се сгушва в обятията ми и се усмихва по кожата ми. Прохладен, копринено мек въздух преплита нежния си полъх в косите ми. Този квадратен двор би могъл да бъде балната ми зала.